Ето че приготовленията му за самотното напиване бяха завършени.
Седна в креслото пред телевизора, включи някакъв канал, специализирал се в излъчването на стари филми, и намали звука. На масичката вече стояха отвореният коняк и чинийката с „николашката“, лулата, пепелникът, запалката и кесията с тютюна; до тях беше сложил телефона, за да не му се налага да скача, ако някой реши да се обади. Беше изсипал на масичката и пощата от торбичката. Плисна трийсет грама коняк на дъното на тумбестата си чаша и я повъртя, вдъхвайки аромата.
Миризмата обещаваше приятна вечер пред телевизора. Миризмата обещаваше хубава, вече четена книжка, взета наслуки от рафта, а може би и отваряне на още една бутилка и дълбок сън.
Но не и тягостни размисли за четирите загинали и трите живи девойки!
— Измами ме, чичо… — промърмори Мартин. — Завъртя ме на малкия си пръст!
Но все пак си изпи коняка с удоволствие. Издаде звук на удоволствие и с тревога анализира остатъчния вкус в устата си.
Изобщо не му се искаше да пие с разредител. Значи всичко беше наред. Спирт, отлежал поне пет години… Това беше начинът, по който правеше проверката си.
— Така, така — каза той добродушно, докато пълнеше лулата си. Тютюнът в кесията беше изсъхнал, би било правилно да отвори нова кесия и да навлажни тютюна в тази, но реши да не усложнява нещата точно този ден. Запалката изплю огнено езиче, разнесе се миризма на мед и вишневи листа. — Така…
С тези думи той си наля втора порция коняк, като засега я остави недокосната, за да се затопли и да подиша. Зае се с пощата.
Половината от писмата изхвърли, едва поглеждайки пликовете — някаква реклама, макар и персонифицирана, според настоящата мода, но хората с опит лесно могат да различат „ръкописните шрифтове“ на принтера от истинския плик, надписан от жив човек. Мартин знаеше какво го очаква в писмото: половин страница любезни и неясни дрънканици, каращи те да прехвърляш в паметта си всичките ти познати жени, а накрая: „… Между другото, наскоро ми подариха изумителна вещ — «Мини биосфера», малък терариум с истински живи паяци. Изглежда прекрасно, а и не е много скъп. Може да се купи от…“
Бяха дошли и няколко сметки, които той предвидливо сложи настрана за по-късно — да не му развалят настроението. Две картички и писмо от реални познати — какво ли само не се трупа за две седмици!
И още едно писмо, което за малко да изхвърли заедно с рекламите.
Вместо обратен адрес на него беше изписано само едно име — „Ирина“.
Мартин почувства неприятна болка в гърдите. Изсипа в устата си втората доза коняк, без изобщо да усети вкуса му, и разгледа внимателно плика. Спомняше си почерка на Ирина смътно, макар и да беше прочел дневника й.
Адресът… адресът беше написан с друг почерк. Странен почерк… сякаш бяха копирали и прерисували буквите, а не ги бяха написали.
Ако се съдеше по печатите, бяха изпратили писмото предишния ден сутринта, от централната поща. Служителите на московската поща можеха да бъдат поздравени с достойната за столица на велика държава експедитивност.
— Какво правиш… — промърмори Мартин. И отвори плика.
Тук вече почеркът беше познат.
Мартине!
Преди всичко — не вярвай.
Ще ти кажат, че си виновен. Ще ти кажат, че съм авантюристка.
Не вярвай!
Всичко става не както го исках. Всичко тръгна неправилно — още от мига, в който станахме седем.
Прекалено късно разбрах какво се случва, държах се глупаво, детински, започнах да те подозирам и на Аранк това за малко да доведе до трагедия.
Но все още всичко може да се оправи. Никога не е късно да се спаси светът.
Мартине, нуждая се от помощта ти. Рискуваме прекалено много, но е късно да се отказваме. Нужен ми е поне един човек до мен. Нужен ми е спокоен поглед отстрани. Ти, струва ми се, си много спокоен и сдържан човек…
Мартин глътна коняка и едва се сдържа да не запрати чашата в стената.
Огледа внимателно листа хартия. Всъщност това не беше хартия. Нещо подобно, тънко, бяло, подходящо за писане на писма, но не и хартия.
Нали и ти разбираш, че случващото се е нередно! Няма кого другиго да помоля за помощ. Татко не вярва — за него аз съм още малко момиче. Бих могла да повикам приятелите си — но те са си още деца и няма да могат да ми помогнат…
Мартин тихичко се засмя. Женската непоследователност винаги го караше да изпада във възторг, но истински красивите перли се срещаха рядко.
Не знам как да те убедя. Не мога да доверя на хартията това, което разкрих…