Излезе от магазина, без да купи нищо, хвана такси и отиде в „Седмия континент“. Пред супермаркета плановете му внезапно се промениха и той предложи на шофьора да отидат на Кропоткинска, където „има великолепно магазинче за вино“.
Ето тук, в околностите на Станцията, вече можеха да го арестуват. Така че той не се преструва дълго на подпийнал лакомник, търсещ рядък вид питие, а мина набързо през същото онова „великолепно магазинче“, купи бутилка „Ахтамар“ и тръгна право към Станцията, към пулсиращата светлина на фара — впрочем, не особено забележим сред столичните илюминации. Пазителите изискваха безпрепятствен достъп до Станцията за всички желаещи, но на далечните подстъпи винаги се разхождаха цивилни агенти, вглеждащи се в тълпата потенциални злосторници. Всичко зависеше от това дали портретът му вече бе разпространен.
Разбира се, той нямаше намерение да си пробива с бой път към Станцията. В барабана на револвера нямаше патрони.
Юрий Сергеевич не го подведе — никой не го спря. Не го хванаха под ръка яки младежи, не го помолиха „за минутка да спре встрани“. Дори и наблюдавалите го некадърници да бяха вдигнали тревога, тромавият механизъм на ГБ още не се беше задействал.
Така че той премина безпрепятствено през заграждението и влезе в Станцията.
Стаичката беше повече от скромна, сякаш московската Станция беше проектирана лично от Никита Сергеевич Хрушчов. Десет-дванайсет квадратни метра, облицовано с бежов велур диванче, на което беше полулегнал един пазител, имаше и маса и кресло за посетителя. На масата се виждаха няколко бутилки бира, солени сухарчета и пепелник.
Пазителят учтиво чакаше. Това беше пълен, много пухкав пазител, леко кривоглед. Такива се срещаха рядко.
И все пак Мартин се чувстваше така, сякаш говори със стар познат.
— Искам да поговоря за доверието — каза Мартин. — Не за това, което кара хората да разкриват душата си един пред друг, да рискуват живота си заедно… да ходят заедно на разузнаване или на планина… За най-обикновеното доверие, на което ни учат от детските ни години. „Вярваш ли ми, или не ми вярваш?“, се питат малките деца, докато си играят… И не можеш да разбереш на кое повече се учат — да вярват, или да лъжат. Навярно все пак да лъжат. В детството си поне имаш родители, на които се доверяваш винаги и във всичко. Спориш, сърдиш се, но им вярваш. Достатъчно е да поотраснеш малко — и изчезва и това доверие.
Разбира се, някои успяват да го запазят през целия си живот, други го заменят за доверие към любимата жена или към идеалите, към Бог или надписите върху етикетите… Но така или иначе, животът на човека от началото до края е избор. „Вярваш ли ми или не ми вярваш?“ Аз знам отговора, вярваш ли ми? Знам, че тя не те обича, вярваш ли ми? Знам правилния път, вярваш ли ми? Знам, че това изобщо не е опасно, вярваш ли ми? Знам, че добре ще се повеселим, вярваш ли ми? На всеки човек, с когото общуваме, може да му се има доверие в определена степен. При някои тази степен е средна, но почти във всички области. При някои е висока — но само в тензорното смятане или в историята на италианската опера. Уви, няма друг изход. Никой от хората няма монопол над абсолютната истина. И ние се стараем да се доверяваме с мярка. Така че неоправданото доверие да не ни навреди твърде много. И цялата история на човечеството по своята същност е намаляване на потребността от доверие. Ние сме заменили личното доверие с обществени закони и обичаи. Построили сме държави — на които, може би, не се доверяваме в конкретни случаи, но се доверяваме като цяло. Стремим се да планираме и регламентираме целия си живот. За всяко събитие трябва да има готов модел на поведение. Само да не разчитаме на доверието… то ни е лъгало прекалено често. Твърде често онези, които са искали доверие от всички, са предавали всеки доверил им се. Играем си на демокрация и свободни избори — защото подозираме, че едноличният управник моментално ще окраде цялата страна. Подписваме брачни договори, делим в съда вещите и децата — защото сме се побояли да се доверим докрай на най-близките си хора. Вземаме разписки от приятелите си, когато им даваме пари назаем; подписваме хартийка след хартийка, когато сключваме сделки; отгледахме специални породи хора, които не се доверяват на никого и на нищо. Предпазихме се срещу потребността от доверие. Оставихме го на децата. Оставихме го в миналото — когато хората вярваха в Бог, народът — на царя, жената — на мъжа си, приятелят — на приятеля си…
— Бог — на Адам, Авел — на Каин, Самсон — на Далила, Тома — на Исус… — подсказа му пазителят. — Недоверието е в природата на човека, Мартине. Не е имало златен век, в който доверието не е носило опасност в себе си. Не е имало и няма да има. Законите, адвокатите и полицаите, разписките и договорите са цената, която плащате за прогреса. Срещу какво негодуваш? Такава е природата на твоята раса… И на много, много други — на повечето раси в Галактиката. Въпросът на доверие не е само въпрос на знание, но и въпрос на намерения. Ти трябва не просто да признаеш, че някой притежава по-големи знания от достъпните ти. Трябва да повярваш, че целите ви съвпадат! Когато целите са били прости — повече злато, месо, вино и жени — народът наистина е вярвал на вождовете си. Когато сте започнали да мислите за повече — доверието е рухнало. Тази е цената, която сте платили за това, че искате повече. За утопиите и проектите, за мечтите и фантазиите. За Бог в душата, за любовта в сърцето, за книгите и картините, за пророците и мъчениците. Тъжиш за загубеното доверие? Само на най-простите истини можеш да се довериш, без да се замисляш — майчиното мляко и златната монета, кръвта на враговете и топлината на самките. Когато човек престане да се стреми към майчината гръд, когато не е задължително да убиваш врага си, когато са повалени златните идоли и е избрана любовта, а не похотта — тогава човек се отдалечава от безспорните истини. Не тъжи за сляпото доверие, Мартине! Остави го на жестоките герои на отминалите времена. Остави го на децата, играещи си на жестоки герои. Ти си достатъчно пораснал, за да можеш да решиш кога има място за доверие.