— А ако нямам сили да реша? — попита Мартин. — Ако разумът казва едно, а сърцето — съвсем друго? Ако всички искат доверие, а трябва да повярваш само на един?
Пазителят се усмихна.
— Значи ми е още рано да решавам? — попита Мартин. — И трябва да се върна към простите истини, които никога няма да ме подведат? Към шишчето в крайморското заведение, към силното вино, към жените, търсещи развлечения?
Пазителят се усмихваше.
— Не мога — каза Мартин. — Иска ми се повече, пазителю. Омръзна ми да вярвам на безспорните истини — те са прекалено скучни.
Пазителят кимна.
— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.
Мартин въздъхна и се изправи. Забави се и каза:
— Защо ми се иска да мисля, че съм получил отговор? Защо ми се иска да се доверя?
Но пазителите никога не даваха отговор.
Макар и понякога да беше склонен да извършва неочаквани и необмислени постъпки, Мартин не обичаше да поема глупави рискове. Затова, докато гледаше в приветливия екран на компютъра, той избра съвсем не „Беззар“, а „Аранк“. На Аранк, съвсем близо до Станцията, имаше туристически магазин, в който сладко замираха сърцата на всички момчета — от петгодишните до онези, които са изпаднали в старчески маразъм. Магазинът беше предназначен за пътешестващи аранки, но никой не пречеше и на хората да пазаруват. Мартин имаше аранкски пари, дори помнеше цената на един симпатичен златисточервен скафандър. Скафандърът беше предназначен за онези търсачи на силни усещания, които правеха турнета из планетите от жълтия и червения списък. Качеството на изработка беше такова, че скафандърът работеше дори и на най-тайнствените и страшни планети, където опасността идваше не от отровния въздух или от ненаситните зъбати твари, а от самите закони на мирозданието, които нямаха нищо общо с обичайната физика. Мартин се надсмиваше над легендите за светове, където числото „пи“ е равно на четири и промяната на тази константа има страшни последствия върху човешкия организъм. Но той не се съмняваше в съществуването на планети, където всичко — от почвата до живите същества — е свръхпроводник. Имаше светове, в които константата на Планк беше различно число, и светове, където скоростта на светлината във вакуум не беше константа; светове, където не можеха да съществуват нито киселини, нито основи, и светове, където работеха вечни двигатели от втори род. Общо взето, имаше много светове, където човек не би трябвало да си пъха носа. В сравнение с тях Беззар изглеждаше съвсем прилично.
Но когато вече беше надвесил пръста си над клавиша Enter, Мартин се поколеба. Никога не се беше замислял над истории за връщане. Казваше си, че ще му мисли, като му дойде времето… обаче ако не успееше да разкаже нищо интересно на пазителите?
Сега го овладя съмнение — за което нямаше причини, но този факт не го правеше по-малко тягостно.
Какво ще разкаже, когато влезе в станцията на Аранк?
Може би приказката за принцесата и палача? А, да, нея вече я беше разказвал преди половин година. Претупа началото, но все пак успя да я разтегли.