Историята за птицата, която не обичаше да пее? Но засега не знаеше как завършва тя.
Притчата за стъклото и стъклодухача? Легендата за пътешествието до края на света? Преданието за отшелника и калейдоскопа?
Без сам да знае това, в този миг той преживяваше криза, добре позната на писателите и поетите: когато в главата ти се въртят десетки истории, но всичките ти се струват еднакво несъвършени и скучни. Може би виновно за това беше напрежението от последните дни, може би — изпитият преди час коняк, но така или иначе той изпадна в паника.
В края на краищата с какво щеше да му помогне дори най-съвършеният аранкски скафандър, ако беззарийците не му се притекат на помощ? Само щеше да удължи агонията с няколко дни.
Както и да го въртиш, въпросът все пак се свеждаше до сакралното: „Вярваш ли ми, или не?“.
— Ще се наложи да повярвам — каза си Мартин и премести курсора от Аранк към Беззар.
В края на краищата на Станцията не го заплашваше нищо.
Освен самите пазители.
2.
Мартин се учуди най-много на мекия под.
Подозираше нещо такова, нали пазителите винаги заимстваха елементи от местната култура при изграждането на Станцията. Но въображението му рисуваше по-скоро водни дюшеци и меки килими, отколкото това — небесносиня желеобразна субстанция, покрила пода.
Под тежестта му тя пружинираше и се огъваше, по нея се разпръсваха бавни, лениви вълни. Той не успя да се сдържи и подскочи — субстанцията се сгъна като фуния и започна бавно да се изправя под краката му. Той приклекна и потопи ръката си в нея.
Усещането за студена пача не беше неприятно. Субстанцията не мокреше кожата, даже при допир се усещаше някаква сухота — като при фин дисперсен прах, брашно или талк. Да, вероятно може да се изпита сходно усещане, ако човек си сложи обилно посипана с талк гумена ръкавица и отпусне длан в студено желе.
Мартин се изправи, тръсна ръка — макар и по нея да не бяха останали никакви следи от субстанцията — и тръгна по коридорите на Станцията, по треперещите небесносини вълни.
Стените бяха грапави, като от дърво, но странно дърво, изсъхнало или подложено на пясъчноструен апарат, така че дори и най-дребните му жили бяха изпъкнали. Огромните кълба на лампите на тавана хвърляха рязка небесносиня светлина, различима от слънчевия спектър и съответно — неприятна за очите. Във въздуха струеше чужд привкус или мирис — неясно дали от дървените стени или от синята субстанция на пода.
Всичко тук не беше като при хората.
Всичко тук не беше за хора.
Традиционната за хуманоидните светове веранда, на която пазителите посрещаха и изпращаха пътешествениците, също я нямаше. Вместо нея Мартин откри огромна наклонена рампа, водеща към повърхността на Беззар — към безкрайно море от синята субстанция.
Станцията на Беззар приличаше на огромен грапав плод, плаващ на повърхността на еластично гълъбовосиньо желе. Рампата, също от дървообразен материал, беше прикрепена свободно към изхода на Станцията. Там, където се допираше до синкавото желе, субстанцията беше издълбала мъничка падина.
Навсякъде, докъдето поглед стигаше, се виждаше само субстанцията. Под лъчите на гълъбовосиньото слънце тя изглеждаше съвсем светла и прозрачна. На десетина-двайсет метра под повърхността й започваше друг свят. Там, на каменистото дъно, растяха разклонени дървета с огромни черни листа, бавно пълзяха сенките на нещо живо. На няколко места небесносиньото желе се прорязваше от лъчи ярка изкуствена светлина, излизащи от смътно различаващи се обекти на дъното.
Мартин стъпи върху рампата и застина, оглеждайки се. Двамата пазители, седнали около маса с чудновата многостранна форма, го наблюдаваха с любопитство.
— Този свят е опасен за хората — каза единият от пазителите. — Когато тялото ти започне да живее по законите на Беззар, ще умреш.
— Организмът ти не е способен да съществува при повишена сила на повърхностното напрежение — добави вторият.
— Благодаря, знам — каза Мартин.
Той наистина знаеше какви опасности дебнат хората в света на беззарийците. Можеше да диша безпроблемно местния въздух не повече от денонощие. Не можеше да яде и пие абсолютно нищо. Субстанцията под краката му беше най-обикновена вода — но с чудовищна сила на повърхностното напрежение. Планетата беше каменно кълбо, покрито с равномерен тънък слой вода — и целият живот тук беше отишъл или на дъното, или на повърхността на еластичната водна ципа. Оставаше неизвестно какво точно променя повърхностното напрежение на Беззар, макар че сред учените надделяваше мнението за някакъв химичен агент, действащ буквално в минимални количества. Когато организмът на Мартин поемеше достатъчна доза от този агент (или се подложеше на достатъчна доза от неизвестно излъчване, както гласеше друга хипотеза), водата в неговото тяло също щеше да се промени.