С всички произтичащи от това последствия.
Но Ирина Полушкина номер пет съществуваше на тази планета вече повече от седмица. Разбира се, ако беше разбрал правилно намеците й.
Той се приближи към края на рампата и подритна субстанцията с върха на обувката си. Тя меко отхвърли крака му назад. Ако ударът е достатъчно силен… например, ако се засили по рампата и се хвърли надолу с главата… ципата на повърхностното напрежение би се пръснала и би го допуснала в света на дъното.
Забавен начин за самоубийство.
Без да прибягва до такива крайности, Мартин можеше да тръгне да обикаля пеша Беззар. Скучна, много скучна разходка по повърхността на безкрайния океан… на моменти в самота, на моменти в компанията на животни, които изскачат на повърхността, под бавно пълзящото по небето слънце…
А после кръвта му отведнъж щеше да промени повърхностното си напрежение — и той щеше да умре.
— Ехей! — извика Мартин, вдигайки ръка към чистото небе. Тук нямаше облаци, не би и могло да има. — Ирина!
Пазителите зад гърба му чакаха с интерес.
Чакаше и той — без да знае какво. Укрепваше подозрението му, че ребусът е бил решен неправилно и Ирочка Полушкина всъщност не го е повикала на Беззар.
— Хей! — извика още веднъж той към светлосиньото небе, гълъбовосинята субстанция и тъмните силуети на дъното. Отдалечи се от края на рампата, свали якето си и го хвърли върху дъските. Седна върху него по турски и се приготви да чака.
Беше горещо. Той беше жаден. Изобщо не му се мислеше какъв прием ще му окажат на Земята Юрий Сергеевич и колегите му.
Мислеше за чекиста и облизваше пресъхналите си устни. Слънцето, което за изминалия час почти не беше помръднало от мястото си, напичаше главата му.
Най-накрая нещо се промени. По еластичната повърхност на водата премина леко, едва доловимо треперене. Рампата започна едва-едва да вибрира.
Мартин се изправи, разтърси изтръпналите си крака и се постара да добие вид на уверен в себе си човек, който не се страхува от нищо.
На десет метра от края на рампата на повърхността на водата изплува прозрачен стъклен мехур с размерите на микробус. Повърхността на мехура не се различаваше почти по нищо от водата — сякаш от дъното се издигаше гигантска, запълнена с прозрачен газ кухина.
Но в мехура се виждаха две фигури, едната от които беше човешка.
Мартин изчака плъзгащият се по повърхността мехур да се приближи към рампата и да се разтвори, превръщайки се в полупрозрачна синя чинийка. И помаха с ръка на Ирина Полушкина, която стоеше до двуметров беззариец.
Тялото на извънземния беше прозрачно и не притежаваше дори и в най-малка степен небесносиния оттенък, характерен за субстанцията. Той всъщност беше една огромна жива капка. Буците на органелите48, които плуваха из течното му тяло, дори не бяха свързани помежду си. Тялото на извънземния се състоеше изцяло от вода, кръвта му също беше вода.
Беззарийците бяха амеби. Единствената разумна едноклетъчна форма на живот.
— Мир вам! — каза Мартин. Не можеше да откъсне поглед от беззариеца, а в душата му неволно затрепка страх. Без да има никакви основания за него… див страх, примесен с отвращение и дори с гнусливост.
Прозрачният мях се помръдна и потече напред, при това без да променя своето условно вертикално положение. Черните буци на зрителните рецептори се събраха върху обърнатата към Мартин повърхност на тялото му. Между тях изплува тъмният диск на мембрана-резонатор и извънземният заговори:
— Мир и на теб, многоклетъчно. Бул, бул, бул. И на теб мир, пленена от моите неразумни събратя колония. Бул!
Гласът беше мек, напевен… влажен.
Амебата плисна към Мартин един псевдокрак… или може би бе по-правилно да се каже псевдоръка? Стискайки зъби, Мартин протегна ръка и я докосна.
Усещането не се различаваше с нищо от докосването на субстанцията. Студено докосване на прах.
— Мир на теб, едноклетъчни братко мой — каза Мартин, бързо нагаждайки се към лексиката на беззариеца. Погледна косо Ирина — дали беше жива?
Девойката засега не възнамеряваше да умира. Гледаше го и се усмихваше.
— Не угнетяваш ли клетките си, от които се състои организмът ти? — продължаваше амебата. — Бул, приятели? Нали не приемаш отровни химикали, унищожаващи амебите? Бул?
— Джон Бул ти е приятел! — не издържа Мартин. — За какво е този спектакъл?
Амебата леко се разтресе, мембраната издаде кашляне и смях. После беззариецът поясни: