— Това обикновено върши работа. Хората много нервничат, докато разговарят с разумна клетка.
— Чел съм за вашето чувство за хумор — поясни Мартин. — Да, изпитвам много неприятни усещания — за пръв път ми се налага да говоря с едноклетъчно.
— Нали не влагаш в думата „едноклетъчно“ оскърбителен смисъл? — обезпокои се амебата.
— Не, това е обичайно биологично определение.
— Тогава ела в транспортната капка — предложи амебата. — Твоят приятел отдавна те чака.
Мартин погледна към „приятеля“. Момичето изглеждаше повече от съблазнително… На Мартин отдавна не му се беше случвало да срещне толкова хубав приятел. Ирина беше облечена със същите онези шорти с маскировъчен цвят и със сивата тениска, с които беше и на Библиотека. Босите крака и гълъбовосинята лентичка в косите придаваха на облика на „приятеля“ скромен селски сексапил.
Да, странно би било да се очаква от една амеба да разбере половите различия. Впрочем и за Мартин сега не беше точното време и място да се любува на девойката.
— Здравей, Иринка! — каза той, пристъпвайки върху „чинийката“. В сравнение със субстанцията транспортната капка беше по-плътна и осезаемо топла.
— Здравей, Мартине! — отговори Ирина. И, хлипайки, увисна на шията му. Това беше толкова неочаквано, че Мартин съвсем се обърка — зае се неумело да я гали по раменете, мърморейки нещо глупаво и даже срамежливо поглеждайки към беззариеца.
Амебата се кълчеше — Мартин не можа да намери по-точна дума. Амебата подскачаше пред пазителите, от туловището й израснаха крака, ръце и опашка, тя се покри с прозрачни люспички и козина, превръщайки се за миг в стъклено копие на пазителите. Амебата издаваше тихи грачещи звуци и само дето не направи с псевдоръцете си неприличен жест. Когато забеляза погледа на Мартин, амебата прекрати палячовщините си и потече назад, като в движение премести гласовата си мембрана на „гърба“ и съобщи:
— Е, не ги обичам! Нямам ли право?
— А… аха — съгласи се Мартин, който все още се прегръщаше с Ирина.
— Решили сте да се заемете с митоза? — попита беззариецът, мигновено оценил ситуацията. — Нали не ви преча?
— Павлик, престани! — помоли го Ирина, рязко отстъпвайки от Мартин. — Кой знае какво ще си помисли за теб приятелят ми!
— Какво съм направил? — учуди се извънземният, плъзгайки се в центъра на „чинийката“. — Само се шегувам…
— Павлик? — обърна се Мартин към Ирина.
— Е, нали трябваше да го наричам по някакъв начин? — отговори тя. — Той си има истинско име, но е невъзможно за изговаряне… Извинявай. Почти не се надявах, че ще дойдеш. След всичко, което се случи…
Разбира се, тя посърна при тези думи, но съвсем не така, както би се очаквало при подобни преживявания.
Мартин се огледа.
— Търсиш ли нещо?
— Да. Това, което ще те убие — обясни Мартин. Извади от джоба си револвера и започна да зарежда барабана.
— Не мисля, че ще е необходимо — каза Ирина, гледайки оръжието.
— Кой знае? На Факю те уби един мой добър приятел.
— Гедарът? — Ето сега по лицето й пробяга истинска болка. — Той… също ли загина?
— Да — отговори Мартин, без да уточнява детайлите. — И на мен ми омръзна да те пазя!
— Аз няма да убивам Ирина — обади се иззад гърба му беззариецът. — Няма нужда да стреляте в мен. Това би било много болезнено. Готови ли сте?
Мартин разбра за какво се отнася въпросът и кимна:
— Готови.
— Да тръгваме! — възкликна весело амебата и краищата на „чинийката“ се вдигнаха и се затвориха над главата им, образувайки прозрачна сфера. В същия миг транспортната капка започна да се потапя.
Цивилизацията на беззарийците на практика не използваше метали и пластмаси. Разбира се, можеше да се поспори с какво оперира технологията им — с машини или живи същества. Мнозина използваха термините „биокомпютър“, „биомашина“, „биопластмаса“. Но според Мартин тези думи прекалено много напомняха лошата научна фантастика, опитвайки се да съвместят несъвместимото. Той предпочиташе да смята транспортната капка за добре дресирано животно, сраснало в едно жива плът и жив мозък. Все пак беззарийците не строяха нищо, освен отделни култови здания. Те предпочитаха да отглеждат света си.
— Учуди ли те писмото ми? — попита Ирина.
Мартин, който с удоволствие разглеждаше подводния свят на Беззар, кимна:
— Не точно, по-скоро… Какво е това?
Тъмната сянка, която се плъзна покрай капката, беше едва ли не по-голяма от кит.
— Животно? — предположи неуверено Ирина. Изглежда, не познаваше много добре Беззар.
— Инкубатор — поясни учтиво беззариецът.