Елдорадо… Дио-дао…
Не.
Пограничните планети, където се стичат тълпи от хора и нехора от откритите от пазителите светове. Сурови и просторни планети, свободни за заселване и все още непринадлежащи на никого, светове, където можеш да промиваш злато, да отглеждаш пшеница, да си построиш къща в гората или да станеш истински шериф. Планети, към които се стремят момчетата на дванайсетгодишна възраст, че и по-големите.
Не.
Всякаква опасна екзотика, като родните планети на извънземните. Поставените от пазителите условия не допускаха никакви ограничения на свободата на придвижване, но имаше много начини да се държат чужденците далеч от родната планета. Високи цени на храната и жилищата, йезуитски пречки пред получаването на виза, най-обикновена престъпност, пред която властите си затварят очите…
Не.
— Ти нали не си тръгнала на сляпо? — каза Мартин, гледайки в екрана. — Нещо те е привлякло.
Все пак беше пропуснал нещо. Някаква малка, незабележима подробност в характера на девойката, която я бе накарала да хукне през Портала.
Секс? Религия? Проблеми със закона? Не, не и не. При нея все още нямаше и намек за секс, вярата й в Бога беше на ниво „разбира се, има Висш разум“, правоохранителните органи нямаха никакви претенции към Ира.
Мартин затвори очи, прехвърляйки отново в паметта си цялата получена информация. Ето я Ирочка на плажа, с шапка „идиотка“ и кофичка, ето я пред пианото, ето я първокурсничка в престижен колеж…
Нещо го накара да се сепне. Престижен колеж. Цена на обучението — три хиляди и петстотин годишно. Танци, риторика, психология, айкидо… Държим вилицата с лявата ръка, а в носа си бъркаме с дясната…
Разширено изучаване на чужди езици. Ира беше учила английски и френски, а после и латински и древногръцки, а след това — немски и испански…
А през последните две години се беше занимавала с най-нелепия предмет, който може да съществува. Беше учила туристически език. Защо му е на някого да изучава език, който ще заложат в съзнанието му още при първото пътешествие — малък и приятен подарък на пазителите? От самоувереност? Защото просто езиците много му вървят?
Горещо. Много горещо!
Мартин се усмихна и премести курсора нагоре. Рондо… Карасан… Иол… Йожики… Вено… Планети, където има много хора, планети, където има много извънземни…
Библиотека.
Свят, много популярен в първите две години след идването на пазителите. Свят, върху който се нахвърля алчно всяка раса, получила достъп до Порталите. Свят, който не е нужен никому. Свят, където има само един Портал — много удачно.
Когато натискаше Enter, Мартин вече не се съмняваше, че е отгатнал.
3.
Станцията беше стандартна — голяма двуетажна сграда, състояща се от каменни блокове, с кула-фар. Сигурен признак, че на тази планета няма собствена цивилизация и пазителите не са се тормозили излишно в архитектурно отношение.
Но ако на планетата Хляб същата такава стандартна Станция изглеждаше опустяла и почти изоставена, то тук кипеше живот. В коридорите Мартин се натъкна на двойка извънземни — покрити с козина четириноги с напрегнат хищнически поглед и вълчи муцуни, от горния етаж долиташе многогласна реч: явно отпочиващите си пътници спореха за нещо в гостната. Мартин през цялото време чуваше долитащо иззад гърба му меко шляпане на лапи — или обули нещо меко, или разплути по природа. Знаеше, че на Станцията нито едно същество няма нито да посмее, нито да успее да причини вреда някому.
И все пак неприкритото следене го дразнеше.
Излезе на дървената веранда и там попадна на двама пазители едновременно. Единият бе по-стар, със сивкавокафява козина, и пушеше лула. Беше се облегнал на перилото и се любуваше на околността. Другият седеше до маса, на която бе сервиран чай, и слушаше внимателно един извънземен — висок широкоплещест хуманоид със сплескана глава и силни лапи с остри нокти. Извънземният не носеше никакви дрехи, освен яркосиня ивица плат на бедрата. Гласът му приличаше на ръмжене. Той му хвърли изпълнен с подозрение поглед, но продължи разказа си:
— И тръгнах из цветните поляни, късайки цвете след цвете… Но сред тях го нямаше розовото цветче, сбъдващо желания… И тогава реших да се върна при любимата си и тръгнах по следите си… Но тревата се беше сгъстила и ги бе заляла… Слънцето влезе в антифаза и черна светлина обгърна света… Виках, но ми отговаряше само тишината…
Мартин се усмихна насила на пазителите и тръгна към стълбите. От извънземния прииждаше остра миризма — тревожна и неприятна. Фарът хвърляше отблясъците си върху каменния площад пред Станцията като нервозен цветен стробоскоп, по-ярък дори от обедното слънце.