Небесата не се разтвориха. Вратите не зейнаха, пускайки в стаята тълпа разярени амеби. Ирина не се хвана за сърцето, поразена от коварен инфаркт.
— Всичко е много просто — каза девойката. — Контрол.
— Какво?
— Клавишът „Контрол“ на клавиатурата. Избрах къде да отида. Исках да посетя поне шест-седем планети… избирах коя от тях да бъде първа. И по навик натиснах „Контрол“, за да отделя с мишката имената в общ списък.
— И те отделиха ли се? — попита глупаво Мартин.
— Да. А аз реших да натисна Enter. Не защото се надявах да се разделя. Мислех, че ще ме изпрати на една от планетите… по случаен избор.
— Вратичка — объркано каза Мартин. — Вратичка в програмата. Ето до какво е довело пазителите използването на човешки терминали!
— Аха — усмихна се Ирина.
— Благодарение на „Майкрософт“ — изрече прочувствено Мартин. — Затворили ли са вратичката?
— Откъде да знам? Сигурно са я затворили.
Някак много мимолетно Мартин си помисли, че дублираните Ирини окончателно ще объркат стария спор за метода на работа на Порталите. Дали те пренасят човек на друга планета или създават точно копие в новия свят, а унищожават оригинала? От думите на Павлик следваше, че именно пренасят — цялата стая, заедно с намиращото се в нея разумно същество. Но ако Ирина е била копирана седем пъти, то…
Или тук вече не са приложими обикновените човешки понятия? И между пренасянето в една точка на пространството и пренасянето в седем различни точки няма принципна разлика? Мартин не беше физик, а и на този въпрос едва ли би могъл да отговори и най-гениалният земен физик. Прекалено голяма беше пропастта между хората и пазителите.
— Но как узна за твоите дубликати? — възкликна Мартин, неволно отдавайки на тази Ирина палмата на първенството.
— Почувствах ги — каза тя и веднага се поправи. — Ние се усещаме взаимно. Това е като… — Тя се намръщи с досада, помръдна пръсти, като човек, помолен да обясни какво е това вълнение на водна повърхност. — Това е…
— Мисъл? Сън? Разговор? — подсказа Мартин.
— Всичко това заедно — и нещо съвсем друго. Отначало ми се стори, че съм се побъркала. — Ирочка се усмихна. — Сигурно някой шизофреник щеше да ме разбере… Мога да разговарям… — Тя отново се замисли за миг. — Не, не да разговарям… да мисля заедно с тях?
— Постоянно? Сега тук си не само ти, а сте и трите? — възкликна Мартин.
— Сега съм сама. Това се случва от време на време, но все по-често и по-често. А когато момичетата умираха… — гласът й не потрепна — преживявах всичко заедно с тях. Всички онези дни, през които бяхме разделени. Така че в известен смисъл те са живи. Аз бях на Библиотека, Мартине. И на Прерия 2. И на Аранк, и на Факю. Знам, че в това тяло не съм напускала Беззар… но аз изживях и техния живот. До самата смърт.
Без да пита нищо повече, Мартин бръкна в джоба си, извади бутилката с коняка и отпи.
— Дай и на мен — помоли Ирина. Смело отпи голяма глътка, сдържа кашлицата си и върна бутилката. — Връхчетата на ушите й веднага пламнаха — явно не беше голям пияч.
— Значи преди смъртта целият ти живот наистина минава пред очите ти — каза Мартин. — Така ли излиза?
— Аха — каза тя, без да се реши все още да издиша.
— Може би и ние не живеем? — попита Мартин. — Не живеем, а умираме, и животът се превърта пред очите ни… и само понякога паметта ни прошепва: всичко това вече го е имало, имало, имало… И аз сега съм проснат на болничното легло, грохнал и безсилен, или потъвам с куршум в гърдите в чуждоземно блато… а пред погледа ми се върти прощалният рекламен клип с изминалия ми живот.
— Пепел ти на устата! — потрепна Ирина. — Аз засега не лежа просната никъде. Аз съм на Беззар. Искам да видя пазителите в бърлогата им. Да завърша това, което започнах… и което момичетата не завършиха. После ще се върна вкъщи, ще срещна някой добър мъж и ще му народя деца — докато не измислят истинско безсмъртие и не забранят размножаването.
— Програмата минимум? — попита Мартин.
— Да! — отговори предизвикателно тя.
Мартин кимна и сериозно потвърди:
— Хубава програма. Особено ми хареса това за раждането на куп деца, докато не са измислили безсмъртието. Ирина, я кажи, след като си говорим откровено — откъде ти хрумна да се заяждаш с пазителите?
— Нали ти обяснихме — отговори Ирина, като явно имаше предвид себе си и беззариеца.
— Не чух нищо, освен подозрения, че пазителите използват чужди технологии.
— Пазителите променят света. Галактиката. — Тя потрепна. — Представи си, Мартине, че при първото си стъпване на Марс хората намират огромни космодруми, пълни с кораби за междузвездни полети. И на всеки кораб има комплект от Станции. И множество други уникални и мощни устройства. И всичко това може да се изучи, да започнем да го използваме… да построим рай на Земята и да започнем да покоряваме Вселената…