— Съставът изобщо не се е променил — каза амебата. — Пий.
Мартин се колебаеше.
— Гнусиш ли се? — учуди се амебата. — Но вие поглъщате плътта на живи същества, сока на растения, продукти, отделяни от насекомите… с какво е по-лоша тази течност?
— Ти си разумен — каза мрачно Мартин. — Това е… някак… нещо канибалско…
— Повярвай, загубата на двеста грама от масата ми е съвсем безболезнена за мен.
Мартин си спомни за сервираната им на обяд супа-пюре. Много приличаше на сварен с хубаво прясно говеждо грах, с хрускащи късчета — или сухари, или зеленчуци… И месото, сервирано за второ ядене — тлъстичко, но меко, с изрязани жили…
— О, Господи — възкликна той. — Значи синтезирате храна от телата си?
— Така е най-лесно — призна Павлик и се изкикоти звънко.
Навярно точно този смях накара Мартин да поднесе шишето към устата си и да отпие една хубава глътка.
„Ахтамар“, на който могат да завидят и най-добрите арменски производители.
— Не мога да синтезирам храна или напитка по твое описание — съобщи амебата. — Но по образец — с лекота.
— Ирина знае ли какво яде? — попита Мартин.
— Разбира се. Тя е наясно. При това само по този начин можем да ви осигурим защита от водата ни.
Мартин се примири и отпи още веднъж от коняка. После каза:
— Все едно. Утре си тръгвам, а вие летете да бомбардирате пазителите.
— Ние изобщо не възнамеряваме да ги бомбардираме — възмути се Павлик. — Само… лека заплаха, ако се наложи. Първо трябва да се ориентираме в ситуацията.
— Глупаво — каза Мартин. — Глупаво и безразсъдно. Откъде накъде решихте, че транспортната мрежа вече е съществувала, била е разрушена и това ще се повтори?
Псевдоръката меко го потупа по рамото.
— Погледни нашия свят, Мартине.
Мартин погледна и каза:
— Аз само с това се занимавам през цялата вечер. Какво трябва да видя?
— Помисли си. Какво ти се струва странно и ненормално?
— Вие — отговори Мартин, без да се замисля.
— А още? И защо?
— Не може да има разумни едноклетъчни! — изстреля Мартин. — Не биха могли… не бихте могли да възникнете! Още повече, че на вашата планета има многоклетъчни растения!
Прозрачният мях кимна с горната част на туловището си и каза:
— Вярно е. Не бихме могли да възникнем самостоятелно. Ние сме били създадени изкуствено.
Мартин остави шишето и погледна Павлик, сякаш разбираше мимиката на амебите, и попита:
— Това отново ли е шега?
— Не.
— И кой ви е създал? Пазителите?
— Не. Расата, живяла в нашия свят преди катастрофата. Преди деня, в който небето пламнало и завалял огнен дъжд. Преди полярните ледове да се разтопят, планините да се слегнат и водата да започне да променя свойствата си. Те са ни създали, знаейки, че няма да преживеят катастрофата… Новата среда за обитаване станала рай за простите и ад за висшите форми на живот.
— Откъде знаете? — възкликна Мартин.
— Предания, Мартине, просто предания. Това е било отдавна, твърде отдавна, за да са се запазили остатъци от културата им. А и те са вървели по същия път, който следваме ние: променяли са живото, а не мъртвото. Освен че строели домовете си от мъртво дърво… кой знае защо това им харесвало. Но дори мъртвото не е вечно. Какво да кажем за живото? Останали са само митове, думи… Думите са по-трайни от живото и мъртвото.
Павлик замълча.
— Ти мразиш онези, които са погубили създателите ви?
— Омраза към нещо вече случило се? — учуди се Павлик. — Не, защо? Навярно отмъщението е свойствено само на многоклетъчните форми на живот. А ние не се сърдим за миналото. Ние мислим само за бъдещето.
— Какви са били създателите ви? — попита Мартин.
— Ако преданията не лъжат, не са приличали много на хората. По-високи, по-слаби, многоръки и многокраки… Макар че… в нашия език „много“ започва от две. Така че не мога да дам точен отговор. Ние сме наследили от тях планетата, известно време сме живели заедно — докато те са можели да се защитават от променилите се условия на средата. Възможно е остатъците от цивилизацията им да са измрели, отстъпвайки ни мястото си. Възможно е да са създали междузвезден транспорт и да са отлетели в търсене на нова родина.
— Затова ли повярвахте на Ирина? — попита Мартин.
Павлик тихо се засмя и рече:
— Ние винаги сме знаели това. Ние вярваме на преданията си — нямаме в какво друго да вярваме. Но девойката от Земята ни обърна внимание и върху други факти.
— Например?
— На преданията за глобална катастрофа, съществуващи в почти всички светове.
— Първобитните хора са били склонни да придават глобални мащаби на всяка локална трагедия — отговори рязко Мартин. — А тъй като е имало предостатъчно локални катастрофи, в целия свят се е помнело нещо такова. И всяко есенно пълноводие след поколение се е наричало Вселенският потоп.