— Това е естествен стремеж на разума. Желанието да се разбере околният свят…
— Глупости! — отговори рязко амебата. — Единственият естествен стремеж на разума е да удължи съществуването си колкото се може повече. Разбирането на света е само начин да се осигури безопасност. Питам те за друго — защо е необходим разум? Не примитивен, животински разсъдък, а разум? Надявам се, че си способен да различиш тези понятия?
— Способен съм — отговори Мартин. — Разумът е нужен за същата тази безопасност. Съществото, способно да си задава абстрактни въпроси, има значително по-големи шансове за оцеляване.
— Само в далечна перспектива. Добре, да допуснем, че верига от случайности е успяла да укрепи разума в допълнение към разсъдъка. Но нали на повечето така наречени разумни същества разумът общо взето пречи? Те са напълно способни да се оправят само с разсъдъка. Да вършат проста работа, да съблюдават изискванията на социалното съжителстване, да получават наслада от яденето, размножаването, различните видове физиологични удоволствия. Животните съществуват прекрасно в стада, радват се на съществуването си и не изпитват негативни последствия от разума.
Мартин се засмя тъжно и каза:
— Какво пък, прав си. По-голямата част от човечеството се оправя прекрасно само с разсъдъка. Разумът им е в летаргия. Предполагам, че и в повечето хуманоидни цивилизации е така. И какво от това?
— За какво е нужен разумът?
— Като средство за оцеляване…
— Защо е нужен разумът? — изрева Павлик.
— За да задаваме глупави въпроси! — извика в отговор Мартин. — За да се терзаем със смисъла на живота! За да се боим от смъртта. За да измислим Бог!
— Така вече е по-добре — каза меко амебата. — Ако за разсъдъка е достатъчна първата сигнална система, то разумът, принуден да оперира с абстрактни понятия, създава втората — речта. Не е важно как предаваме мислите си — с трептения във въздуха, електронни импулси или цветни шарки върху кожата. Информацията, откъсната от носителя си, става главното оръдие на разума. Средство да се разбере света и средство да се въздейства на света. Но да направим още една крачка, Мартине. Разумът… а по-нататък? Кой ще бъде третият етап — след разсъдъка и разума? Каква сигнална система ще придобие надразумното същество? Ще остане ли граница между мисълта и постъпката, информацията и действието? Какво е същност над същността? Бог ли е вече? Или още е човек? Колко етапи трябва да преодолее животът, за да се отдели окончателно от консервативната материя? И какво ни кара да се удряме в бариерата на хомеостазата, придобивайки все още ненужни свойства — отначало разсъдък, после разум, после… после нещо, което все още няма наименование. Какво ни изтръгва от животинското спокойствие, какво ни пришпорва по-нататък? В чии ръце са камшикът и поничката? Кой е той — Великият експериментатор, нарушителят на спокойствието, съзидателят и разрушителят? Бог? Или просто едно надразумно същество, терзаещо се от същата страшна жажда като нас? И щастие ли е надразумът? И изобщо колко стъпала има на стълбичката, започваща от разсъдъка? Зверовете не жадуват да се сдобият с разум, ние сме тези, които понякога се опитваме да ги измъкнем от техните нежни и ласкави животински сънища и да ги приобщим към нашето разумно страдание. А разумните не се стремят да направят следващата крачка — в нас все още е жив онзи древен ужас от придобиването на разума, неочакваният дар свише, за който не сме се молили никому. Комфортно ни е на нашето равнище на разбиране на света. Не ни е необходимо знание, което не можем дори да си представим.
Амебата млъкна и се изкикоти.
— Примамват ни сладките понички от небесата — абсолютната безопасност, вечният живот, колосалните знания. Трябва само да се направи крачка — над разума! Но ние не искаме да губим спокойствието си. Подозираме, и не без основание, че надразумът ще ни донесе нови горести, както някога разумът ни е донесъл мъка и страдания. И пъплейки на повърхността на мръсните кълба-планети, оперирайки само със своя несъвършен разум, ние се опитваме да отгледаме райското дърво на познанието. Да получим всичко, без да придобиваме новото. Да станем богове, оставайки хора. И тогава онова, което стои над нас, скрива поничките и взема камшика. И небето пламва, океаните кипват, а разумът става прекалено малко, за да осигури оцеляването… Защо вашият Бог е наказал човечеството с потоп? Заради дързостта ви? Не, заради боксуването! Заради пренебрежението към получения разум, заради тържествуващия разсъдък. Заради опита да останете разумни животни. Подаръците на Боговете не бива да се отхвърлят, Мартине! И ако разумът отново си е построил уютна дупка и е решил да се спре — очаквай беди. Ние сме обречени да бягаме все по-нагоре и по-нагоре от мръсотията — в небето.