— Но… пазителите… — започна Мартин.
— Пазителите, колкото и привлекателни да са даровете им, ни изкушават да се спрем. Дават на разумните онова, което трябва да принадлежи на надразума: контрол над пространството, над съзнанието, над живота и смъртта. Като разумно същество, чувстващо се комфортно и самодостатъчно, аз бих се радвал да приема даровете на пазителите и да прекратя развитието си. Но как ще се отнесе към това надразумът? Ще ни подмами ли с нови понички, заради които да отхвърлим даровете на пазителите? Или отново ще извади камшика?
Амебата се изправи и се изтръска като мокро куче. После каза:
— Ето това са всичките ни претенции към пазителите, носещи на Галактиката мир и процъфтяване. Много изкуствени и необосновани претенции. Но ние сме готови да рискуваме и да навестим пазителите в дома им.
Мартин поседя още малко, наблюдавайки гротескната фигура, отдалечаваща се с немислима грация. При издигащите се водни стени амебата изкара една псевдоръка, помаха му — и се гмурна в синята субстанция. Вече се стъмваше и беззариецът почти веднага се скри от погледа му.
— Поничка и камшик — промърмори Мартин. — Защо изборът винаги е толкова скучен? Аз не обичам сладкото.
Той прибра в джоба си шишенцето коняк и влезе в дървената пирамида. Плетеници от стълби — вити, вертикални, подвижни, наклонени рампи и най-обикновени — водеха до втория етаж, превръщайки първия в нещо средно между декорации към телевизионна игра и изложба на постиженията на стълбищното строителство. Мартин се качи на втория етаж по наклонената рампа и пристъпи от крак на крак на прага на отредената му килийка. Мекият дюшек, натъпкан с изсъхнали водорасли, лежеше право на пода, до него имаше купчина от три одеяла, кана с вода и меко светещо стъклено кълбо — в пирамидата нямаше централно осветление. Във вътрешността й нямаше и никакви врати — на входа на килийката беше провесено одеяло.
Мартин изведнъж се почувства много самотен.
Приближи се към входа на втората килийка. Изпод одеялото се промъкваше светлина — навярно Ирина Полушкина още не спеше.
Да изрече „Може ли?“ щеше да е най-глупавото нещо на света, затова той само се покашля.
— Не спя — отговори тихо Ирина иззад завесата.
Когато той влезе, тя добави:
— Чаках те.
Девойката седеше върху дюшека си, увила се с одеяло. Мартин седна до нея на пода и извади от джоба си бутилката.
— Искаш ли?
Ирина кимна.
— Ще летя с теб — каза той, когато тя отпи. — Имам само един живот и той ми харесва. Но ще летя с теб, защото има неща, по-големи от живота.
Ирина го гледаше, загърната с одеялото. Неочаквано и с абсолютна яснота Мартин разбра, че под него тя е абсолютно гола. И съвсем не защото обича да спи гола върху гол дюшек.
— Ела при мен — каза тихо девойката.
Мартин все пак намери в себе си сили да повтори:
— Аз ще летя с теб. Изобщо не е нужно…
— Глупак — каза Ирина и се пресегна към него. Устните й все още бяха с вкус на коняк. Одеялото се плъзна надолу. За няколко мига Мартин бе преследван от натрапчивото видение на първата Ирочка Полушкина — съблеченото тяло, потопено във водите на канала, и образът на четвъртата Ирина — гола, коленичила пред жреците на Тай-Гедар…
Но това тяло тук беше живо и жадуващо живота, също като неговото.
И дума не можеше да става за смърт.
4.
Разбира се, не му се беше налагало да лети в космоса. Беше посетил седемдесет планети и беше срещнал по пътя си стотици разумни раси, но никога не прибягваше до толкова старомодния начин на придвижване. Суборбиталният полет на Аранк беше най-близкото нещо до излизане в космоса, което беше преживявал.
В детството си, както всяко обичащо книжките дете от интелигентно семейство, той се зачиташе в книгите за космонавти — повечето преводни, американски, но понякога му попадаха и книги на родни автори. От тях научи, че първият човек в космоса е бил Юрий Гагарин, че първият спътник също е пуснат от Русия — макар и тогава да се е казвала по друг начин. Два пъти даже му се удаваше да победи в спор съученици, уверени, че пръв в космоса е излетял Нийл Амстронг, при това направо на Луната, и то със совалка.