Но не беше и мечтал да стане космонавт. Макар и да си падаше по книгите, той бе умно дете, разбираше какво представлява съвременната руска космонавтика. Нямаше намерение да кара в орбита товари за самодоволните американци. Така че неочакваната перспектива да се отправи в орбита изобщо не го радваше.
Освен това космическият кораб на беззарийците се различаваше поразително от земните ракети. Той представляваше същата лепкава платформа, както и местния транспорт, само че със значително по-голям размер — двайсет метра в диаметър и десет метра дебелина. Под малкия купол в центъра на диска имаше места за екипажа — две вдлъбнатини в пода във формата на човешки тела и две дълбоки шахти, в които се „стичаха“ беззарийците.
— Това е Петенка — представи Павлик втория беззарийски член на екипажа. — Той е още много млад, но притежава забележителна структура на синия лабиринт, осигуряваща огромна скорост на обработката на информация.
Младият Петенка — прозрачен мях, висок два метра и половина — рече сконфузено:
— За мен ще бъде чест да работя с вас.
Мартин вече по навик стисна прохладната псевдоръка.
— Петенка е доста удачен потомък на ръководителя на нашия проект, Андрюшка — каза Павлик. — Андрюшка искаше да оглави полета, но неговата дейност е твърде важна, за да я рискуваме. Така че той отгледа Петенка и го възпита лично в подобаващ дух на първопроходец. Забележителен изход от ситуацията, нали?
Той се разсмя завистливо. На Мартин му се стори, че в поведението на Павлик има нещо странно — припряна приказливост и прекалено бурни емоции… ако пред него беше човек, а не амеба, можеше да се заподозре значителна доза алкохол.
— А вие умеете ли да споделяте паметта си с наследниците си? — поинтересува се Мартин, спомняйки си за дио-дао.
— Не, разбира се — каза Павлик с известно огорчение. — Но Петенка може би в някои отношения дори превъзхожда родителя си. Умник е той! Умник!
— Павлик, кажете, моля, защо използвате само умалителни имена? — не издържа Мартин.
— За да предизвикаме симпатия — отговори честно Павлик. — Нали ако ме наричахте Пвханнлк, което предава приблизително истинското звучене на името ми, отношението ви към мен би било съвсем друго. Дори войнственото и строго име Павел би предизвикало напрежение. А Павлик… е мило, нежно и невинно. Искрен ли съм с вас?
— Напълно — призна Мартин.
Сега вече нямаше абсолютно нищо за вършене. Стартът на кораба беше планиран за след повече от час, не беше необходима никаква проверка на кораба от екипажа, още по-малко пък от хората. Оставаше им само да чакат — в легналия на каменистото дъно, под слой синя субстанция, жив космически кораб. Да чакат и да разговарят… Макар че ако на кораба имаше поне мъничка възможност за уединение, Мартин би измислил по-интересен начин за прекарване на времето.
Погледна Ирина, която седеше на мястото си. Тя му се усмихна, и той също се усмихна.
Все пак Мартин малко се страхуваше от по-нататъшни отношения с нея… естествено, ако авантюрата с пазителите им оставеше възможност за каквито и да било по-нататъшни преживявания. Предишната вечер всичко беше просто и правилно. Мъж и жена, останали сами на цяла планета, а пред тях — само неизвестност… Не бяха нужни думи, освен най-простите, усвоени още от кроманьонците.
Сега Мартин се опитваше да разбере за какво ще си говори с Ирина. За пазителите, за далечните светове, за тъжните богове, подпомагащи еволюцията? Беше му омръзнало. За самата нея? За скорошното завършване на училище, за първи курс в университета, за злите преподаватели, скучните занятия и глупавите състуденти? Смешно. За него? Той се позанимава с тази идея, предпазливо, като с крехък и същевременно хлъзгав предмет, например обилно насапунисана кристална ваза. Какво ще разкаже на девойката, с какво ще я заинтересува? С изкуството на приготвяне на коктейли? С кулинарни тайни? Глупости, жените започват да ценят това по-късно. Тогава с приключенията си на чуждите светове? Преследването на престъпници, издирването на избягали жени и деца? Само че какво струват тези приключения в сравнение с четирите смърти на Ира Полушкина? Детска градина, панталонки с презрамки…
Насапунисаният кристал се изплъзна от пръстите му и се пръсна на парчета.
С лека паника Мартин осъзна, че ако не се смята изминалата нощ, те дори нямат общи теми на разговор. Разбира се, в това нямаше нищо страшно. Ако сексът непременно изискваше духовна близост, населението на Земята отдавна да е спряло да нараства.
— Мартине, седни — повика го Ирина.
Той седна до нея — мекият под се сгъна и образува доста удобно кресло, в което можеше да се заеме полуседнало-полулегнало положение. Ирина го хвана за ръка и тихичко му каза: