— Какво пък… нали знаете как разрешават проблемите? В такъв случай просто няма да усетим нищо!
5.
Да очакваш смъртта е много неприятно занимание. А ако знаеш, че просто няма да почувстваш идването й, няма да успееш да го забележиш, ситуацията става двойно по-неприятна.
Макар че осъдените на смърт биха могли да поспорят и с това…
На Мартин му се беше налагало да участва в разправии, при които шансът да се отърве жив е бил едно към две или към три. Така че понесе очакването доста спокойно, само се изпоти — а освен това неудържимо му се искаше да изпсува. За щастие дланта на Ирина се беше изпотила първа, а и по лицето й той отгатна, че сега псувнята изобщо няма да я шокира. Веднага щом осъзна това, желанието му за сквернословие се изпари, а и страхът изчезна някъде. Няма нищо по-добро за изплашения мъж от това да намери до себе си изплашена жена — веднага чувства прилив на мъжество.
За щастие очакването не трая дълго. Те не забелязаха нищо. Хиперпреходът, както и смъртта, идва бързо и без театрални ефекти. Само небето около кораба сякаш мигна: звездите смениха положението си, но без прекалена рязкост — рисунъкът на съзвездията се промени едва-едва. Три светлинни години са нищо по мерките на Галактиката.
— Скочихме, скочихме! — възкликна радостно Петенка. — Ще последвам планетата, тя бяга!
Пилотът беше прав — планетата наистина бягаше. Мъничкият жив кораб запазваше своя импулс спрямо системата, в която се бяха пренесли — и цялата слънчева система на пазителите се отдалечаваше. Мартин затаи дъх, когато зад прозрачната обвивка се мярна — едва ли може да се намери по-подходяща дума — забулената с бели облаци планета. Почти мигновено тя се превърна в отдалечаващо се кълбо — топка за тенис, запратена от ръката на великан.
Но колкото и странен да беше двигателят на беззарийците, колкото и инфантилен да изглеждаше пилотът — и единият, и другият заслужаваха само похвала. Планетата потрепна и започна да се приближава, Петенка коментираше на висок глас действията си, а Павлик се смееше весело и приглушено. Нямаше претоварване, макар и Мартин да усещаше някакви странни дърпания. Минаха няколко минути — а може би само няколко секунди — и корабът отново увисна в орбита.
Само че сега планетата под тях беше друга и крайчето на слънцето, подаващо се иззад нея, беше жълто, топло и съвсем земно. Гама Капела. Светът, от който бе тръгнала експанзията на пазителите.
— Засега сме живи — заключи бодро Павлик. — Странно, пространството наоколо е пусто. Не намирам нито спътници в орбита, нито станции, нито кораби…
Мартин разбра, че съвсем не става въпрос за обичайното зрение — беззариецът използваше някаква наблюдателна система на кораба.
— А не можем ли да хвърлим един поглед? — попита той.
— О, да, извинявайте. — Павлик реши да не разиграва комедии. — Извеждам върху купола синтезирано изображение.
За миг прозрачният купол над главите им стана матовобял и върху него отново се появи изображение. Но сега то беше осветено, по-контрастно… и някак неуловимо изкуствено, като в много хубава компютърна игра или високобюджетен екшън от типа на „Междузвездни войни: Епизод 7“. Когато се вгледа, Мартин забеляза и нещо като прицел или фокус, пълзящ по купола-екран. В кръгчето на този прицел изображението ставаше съвсем детайлизирано, снабдено с някакви дребни знаци, стрелки, цветни отметки. Фокусът на изображението се плъзгаше по екрана с чудовищна скорост.
— Оглеждаш много бързо, не успяваме да забележим нищо — призна Мартин.
— Загрях синия лабиринт до максимално допустимата температура — обясни Павлик. — Още половин градус и ще започна да бълнувам… Приятели мои, тук няма нищо! Тази планета е пуста!
Фокусът забави движението си. Сякаш да демонстрира на хората възможностите на кораба си, Павлик насочи фокуса към няколко района на планетата. Изображението се уголеми дотолкова, че се видяха скали, горички, извивките на ручеите, дори някакви птици или подобни на птици същества, които кръжаха на ята над брега на морето.
— Тук има живот! — възкликна Мартин.
— Да, има живот, атмосферата е кислородна, планетата е подходяща за хуманоиди — съгласи се Павлик. — Само че няма никакви следи от цивилизация. Абсолютно никакви! Няма нито заводи, нито градове, нито сериозни източници на енергия.
— На вашата планета също няма заводи… — не се предаваше Мартин.
— Да, но пазителите са технологична цивилизация! — отговори възмутено Павлик. — Измамили са ни! Тази планета не може да е тяхната родина, освен това на нея няма никакви черни звездолети.