— Павлик, спри се!
Амебата въздъхна и рече:
— Мартине, даваш ли си сметка, че се намираш на жив кораб, който само ние сме в състояние да управляваме?
— Да.
— И си наясно, че корабът, подчинявайки се на мигновената ми мислена команда, е способен да те сплеска и да те разкъса на две?
— Да.
Павлик се засмя.
— Уважавам мъжеството! Не, аз няма да ви навредя, приятели! Продължавам да ви смятам за приятели и съюзници. Вие просто сте сковани от бариерите на разума. Хайде, стреляй. Динамическото въздействие не е способно да навреди на моето тяло, куршумът ще премине през него.
— Дори ако уцеля синия лабиринт? — уточни Мартин.
— Да — изкикоти се Павлик. — Структурата ще пропусне куршума и ще продължи работата си.
— Какво пък, аз изобщо не съм разчитал на кинетичната енергия — призна Мартин. И натисна спусъка.
В малкото помещение на кабината изстрелът прозвуча меко и глухо. В прозрачното тяло на беззариеца се появи кипяща следа — като от нагорещена игла, потопена във вода. Изстрелът беше точен — кипящата ивица премина право през синия лабиринт.
Куршумът продължи пътя си, прониза с жвакане купола, върху който не остана дори следа, и отпътува към пустотата — някъде в посока на черните звездолети.
— Хи-хи-хи — изкикоти се Павлик. — Кора. Коронка. Кралица на сентенциите! Есенция.
Замълча за миг, а следващите му думи бяха почти уместни:
— Деменция, деменция! Хи-хи. Роли на сенките. Литания!
— Разчитах на преобразуването на кинетичната енергия в потенциална — каза Мартин. И стреля още два пъти.
Кипящите ивици отново пронизаха синия лабиринт.
Беззариецът издаде тънък писък и заяви:
— Азх. Охро. Аааааа. Ррооо!
Корпусът на кораба завибрира.
Мартин погледна Ирина. Девойката крещеше — колкото и да беше странно, той дори не чуваше вика й, сякаш съзнанието му филтрираше ненужните звуци.
— Накарах го да полудее — каза Мартин. — Прости ми, Иринка. Не бива да им позволяваме да унищожават флота!
— Павлик сега има толкова интересни мисли! — заяви обидено пилотът. — Искам и аз!
— Остави ни на планетата на пазителите — каза Мартин. — Тази, при която бяхме отначало. И аз ще направя и твоите мисли толкова интересни.
— А корабите? — попита сърдито Петенка.
— После — каза Мартин нежно, сякаш говореше с човешко дете. — После ще хвърлиш корабите в слънцето. Първо ни откарай обратно.
— Да не ме излъжеш? — попита Петенка.
Викът на Ирина най-накрая достигна до съзнанието на Мартин. Точно в мига, в който тя престана да крещи и успя да попита:
— Защо? Защо? Вие и двамата сте идиоти!
Мартин я погледна и обясни:
— Защото останалите кораби на пазителите ще разбият Земята и Беззар на пух и прах. Той не разбира многоклетъчните. Не разбира какво е това отмъщение.
Ирина затвори очи, кимна и прошепна:
— Искам да се махна оттук. Мартине… нещо става…
— Хора! — каза загрижено Петенка. — Навярно няма да мога да ви откарам на онази планета. Извинявайте. Късчетата метал, които ти хвърли, достигнаха черните кораби и се удариха в обвивката на един от тях. Корабите оживяват.
Мартин погледна към екрана-купол точно в мига, в който гирляндите от черни кораби се обвиваха от призрачна бяла светлина. Павлик весело гукаше, фокусът на наблюдение се мяташе по екрана, без да се спира на нищо, като погледа на бебе.
Все пак това пред тях не беше гробище. И колкото и нищожни да бяха оловните куршуми, при ударите им в борда на кораба неизвестните механизми бяха оценили изстрелите като заплаха.
— Ой, ой, ой! — закрещя Петенка. — Ще се бием! А после ще умрем, всички ще умрем! Девойката няма да умре, има още много от нея. А ние сме малко…
Корабът беше запокитен встрани. И едва ли това, което се движеше, беше Вселената — претоварването мина като валяк през тялото на Мартин. Носеха се към безжизнено сияещите черни кораби. Дали така му се стори, или единият от тях наистина се разпадна на равни по големина полусфери, които отлетяха в различни посоки?
— Мартине! Мартине!
Той погледна Ирина, вече досещайки се какво ще каже тя.
— Страх ме е! — извика девойката. — Страх ме е от тези кораби!
— Не! — каза Мартин. — Не! Още имаме шанс!
— Не искам! — крещеше Ирина, мятайки се в плътния си пашкул. — Не искам там! Помогнете! Направете нещо!
— Да ти помогна ли да спреш да се страхуваш? — попита весело Петенка. — Съвсем завинаги?
— Да! — извика Ирина.
Мартин се прицели в Петенка, но корабът се тресеше твърде силно, и той не можа да уцели с първия изстрел синия лабиринт на беззариеца.