Първо закрещя Ирина.
А после нещо удари кораба толкова силно, че Мартин изгуби съзнание.
Част шеста
Синьо
Пролог
Още от първобитни времена у всеки човек има страх от тъмнината. Някои са се избавили от него, други успешно се борят, а трети не могат да овладеят себе си в мрака и започват да се мятат панически.
Мартин просто не обичаше тъмнината. Не търсеше в тъмните ъгълчета очертанията на стаили се бандити и чудовища, обичаше да се разхожда из спящия град или да се къпе в ревящия нощен океан, когато единствените му ориентири са шумът на прибоя и звездите в небето. Но не му харесваше онова неизбежно отрицание, което донасяше мракът. Защото нали тъмнината е преди всичко лишаване от правото да виждаш.
И сега, докато седеше сред тъмната като в рог мъгла незнайно къде и чакаше незнайно какво, той не изпадаше в паника. Вече беше изучил чрез опипване килията си (а как другояче да се нарече малко затворено тъмно помещение?). Меки стени, еластичен под, до тавана не можеше да достигне, на стените — никакви процепи и никакви следи от врати.
Беше абсолютно уверен само в едно нещо — някъде зад меките стени имаше пазители.
А сега си мислеше за Ирина. И за истерията, в която беше изпаднала след нападението на черните кораби.
Честно казано, тази истерия беше странна. Разбирайки с разума си, че към тях се насочват хиляди гигантски кораби, всеки от които вероятно бе способен да унищожи цяла планета, той изобщо не се уплаши. Прекалено несъпоставими бяха мащабите. Насочено в лицето дуло, носеща се към теб кола или просто агресивен индивид, когото си срещнал в нощен час — това са поводи за страх; мощен, мобилизиращ силите и духа страх.
Но десет хиляди кораба с диаметър по един километър? Това дори не е смешно. Мащабът не съответства. Има много жени, изпадащи в паника при вида на мишка или паяк, но Мартин беше напълно убеден, че явления от космически мащаби не могат да уплашат слабия пол.
А Ирина беше изпаднала в истерия и все пак беше получила своето: полубезумният пилот Петенка беше изпълнил молбата й. Меките пашкули на местата за пътници наистина умееха да сплескват и разкъсват подопечните си.
Какво пък, за Ирина наистина в известен смисъл нямаше смърт. Поне засега. Двете останали копия (ако, разбира се, все още бяха живи) щяха да се сдобият с паметта на загиналата… неговата Ирина. Но нима това беше повод да се приключи животът със самоубийство?
Петте смърти на Ирочка Полушкина сега се въртяха в ума на Мартин.
Първата — побъркал се представител на кхананите, добродушни и почти разумни същества, с които децата на Библиотека дружаха като с кученца.
Втората — случайна престрелка и гибел от куршума на загадъчен „каубой“, явно симпатизиращ на Ирина.
Третата — отново случаен изстрел на приятел и съмишленик; изстрел, предназначен за Мартин.
Четвъртата — по-нелепо не можеше и да бъде! Подхлъзване в локва кръв и падане върху меча на гедар!
Петата — истерична молба, изпълнена от полуумна амеба.
Ако отначало Мартин подозираше зла умисъл, да речем, от страна на пазителите, то третата, и особено четвъртата смърт на Ирина разколебаха това убеждение. Нима можеше да се допусне, че пазителите са способни да управляват случайностите, че са способни да заставят девойката да се подхлъзне и да падне на чужд меч? Та това вече не е могъщество, а всемогъщество! С такива възможности пазителите няма защо да насъскват срещу момичето кханан или да устройват престрелка на мирна колониална планета.
— Съдба — каза Мартин. — Фатализъм. Предопределение.
Помисли малко и добави:
— Орисия.
Има една такава дума — „пътник“. Употребяват я по адрес на неизлечимо болни, но понякога и съвършено здрави, свежи, цветущи хора предизвикват същото усещане. С предчувствията си относно такива хора обичат да се перчат така наречените екстрасенси и проповедниците от малки войнствени култове. Мартин винаги се беше отнасял със скептицизъм, дори с раздразнение към изказвания от рода на: „още когато капитанът на потъналия кораб влезе, аз разбрах, че е пътник“. Всички се оказват много добри пророци, когато става въпрос за отминали събития. Но сега той беше готов да признае, че подобни „пътници“ наистина съществуват. Навярно някои наистина усещаха грозящата ги участ.
Уви, наложи му се да преживее петкратно повторение, за да усвои урока.
Може би Юрий Сергеевич беше прав и самият Мартин беше катализаторът на фатализма въпреки всичките му опити да защити Ирина.
Възможно беше…
Сега седеше, заврял лице между коленете си, обхванал главата си с ръце. Мислеше… чудеше се какво да прави по-нататък. Макар и да не беше убеден в наличието на това „по-нататък“.