После забеляза слабата светлина, промъкваща се между пръстите му. Вдигна глава и видя на срещуположната стена тънък светещ правоъгълник — контур на открехната врата.
Бяха отворили килията.
Мартин се изправи, разтъпка изтръпналите си крака. Приближи се към светлия контур, опипа, не намери никаква дръжка и побутна вратата, която послушно се отвори навън.
Коридор. Светли, небоядисани дървени стени, дървен под, а по тавана — или прозорци с матово стъкло, или лампи, осигуряващи дневна светлина.
Той се огледа — беше облечен, но кой знае защо беше бос. Разбира се, револверът не беше в него.
— Може ли да изляза? — попита Мартин. Отговор не последва. — Хубаво. Ако някой се е объркал, аз не съм виновен.
Прекоси коридора, в края на който откри още една врата — този път с кръгла дървена дръжка.
— Чук-чук — рече Мартин, почуквайки с кокалчетата на пръстите по вратата. — Може ли да вляза? Добре…
Отвори и излезе на залята със светлина веранда. Не остъклена, а открита за лекия свеж ветрец.
Някъде недалече шумеше течаща вода. Не море, не ручей, а река — чуваше се равномерно силно бучене на буйна планинска река. Мартин видя дървета — не приличаха на земните, но все пак бяха със зелени листа и с подобия на стъбла и клони. Те скриваха реката от погледа му.
Затова пък насред верандата имаше голяма кръгла маса, отрупана с всевъзможна храна. Едното от двете дървени кресла с непривична форма беше празно.
В другото седеше висок и слаб пазител.
Мартин срещна замисления му поглед и се спря на прага. Впрочем, пазителят не позволи паузата да трае прекалено дълго.
— Тук е тъжно и самотно — каза той. — Поговори с мен, пътнико.
Не може да се каже, че Мартин се учуди особено.
Кой знае защо, не му се вярваше, че пазителите ще му организират разпит с изтезания. Още по-малко пък — доживотен затвор или разстрел.
— Мога ли да похапна? — попита той. — Последното, което ядох, беше бифтек от амеба. И то доста отдавна.
Разбира се, пазителят не отговори, но сипа в чашата си оранжева течност от гарафата.
Мартин седна на масата, твърдо решен да не задава въпроси — така или иначе това не би довело до нищо добро — и да не дава отговори, просто от неприязън.
Но пазителят като че ли и не държеше да започнат разговор. Седеше си, отпиваше от сока и го наблюдаваше.
А храната се услади на Мартин въпреки цялата напрегнатост и непредсказуемост на ситуацията. Тъй като дълбоко в душата си той бе доста консервативен, винаги опитваше извънземните екзотични ястия с известна предпазливост. Разбира се, ако нямаше друг изход, можеше да похапне и странни на вид мекотели, и бифтек от амеба, и отвратителни на вкус и цвят плодове. В края на краищата земната кухня също включваше изгнили тюленови плавници, престояли половин година в чукотската почва, както и леко запечен скакалец по бедуински, мозъци на живи маймуни по тайландски, знаменитите мраморни яйца и всякакви китайски буламачи.
А и дори най-обикновените, простички ястия можеха да се окажат не особено апетитни на несвикналите с тях. Мартин помнеше как един негов познат чужденец гледаше с ужас баналната елдена каша с добавка от месо; познаваше и едно момиче, което изпадаше в истерия при вида на черен хайвер; а любимият му чичо, човек с най-широки гастрономични убеждения и голям патриот, се отвращаваше от изконно руското ястие — овесена каша.
Предложената от пазителя трапеза беше едновременно екзотична и приятна за окото. Късовете нежно розово месо — кой знае защо, той реши, че това е риба — бяха леко запържени и залети с ароматен кисел сос. Дребните варени грудки можеха да се окажат картофи, само че по вкус леко напомняха прясно изпечен хляб. Апетитно изглеждаше и прозрачният бульон, в който плуваха кубчета разварени до пълна мекота непознати зеленчуци и дълги тънки ивици месо, възжилаво на вид — забележителен контраст между консистенция и вкус. Оранжевата течност се оказа сок, но не сладък, а соленичък, като доматения.
Дълбоко в сърцето си Мартин разбираше, че външността е измамна. Сокът можеше изобщо да не е с растителен произход, а да е остатък от някакъв гигантски пъпчив червей, жилавите ивици месо в бульона — сварена обвивка от личинки, а киселият сос — смлени и накиснати гъсеници.
Но той пропъждаше тези неприятни мисли, ядеше с апетит и беше възнаграден от думите на пазителя:
— Тази храна е максимално близка до човешката по вид, вкус и произход. Но и на мен ми харесва.
Мартин кимна с благодарност. Все пак понякога пазителите отговаряха… но само на неизказаните въпроси. Приличаха малко на глезени деца, които никога не биха изпълнили пряка молба, но в същото време могат да са мили и добри по собствена инициатива.