— Тук е тъжно и самотно — рече незабавно пазителят, сякаш засрамил се от своята доброжелателност. — Поговори с мен, пътнико.
Мартин остави чашата със сока, кимна и каза:
— Искам да разкажа за осиротелите деца. Знаеш, че понякога се случват такива неща…
Пазителят мълчеше.
— Не знам точно защо са изчезнали родителите им — продължи Мартин. — Случва се. Катастрофа… Нечия зла воля… Общо взето, децата останали сами. Те изобщо не приличали на родителите си — светът се променял и единственото, което родителите им можели да им дадат, била способността да оцелеят в новия свят. И навярно спомени. За изчезналия свят, за изчезналите предци. За това, че са длъжни да са различни. Без значение дали по-добри или по-лоши — просто различни. И децата се обидили. О, колко страшно нещо е това, пазителю, — детската обида! По-лесно е да разбереш тайната на Библиотека, отколкото тайната на детската душа. Гордите гедари обучават кхананите, за да ги направят разумни същества, и повече от всичко на света се боят да не им позволят да се обиждат. Аранките, безстрашни и мъдри, не отказват нищо на децата си… може би са проумели какво въздействие оказват в бъдеще детските сълзи. Обитателите на Прерия 2 също са обидени на злите богове, напуснали предците им… но те само носят обидата в себе си… а осиротелите деца, за които разказвам, решили да изпратят предизвикателство на злите богове. Расата дио-дао, притежавайки наследствена памет, е загубила историята си и съхранява само закостенели ритуали, а тези деца помнели Армагедона, отнесъл със себе си родителите им.
Пазителят слушаше внимателно и неспокойно се размърда.
— Разбрах идеята. Няма нужда да се говорят излишни неща.
— Тогава ще премълча за Шеали и Талисман — рече отмъстително Мартин. — Беззарийците се оказали способни деца и достойни наследници. Те създали нова цивилизация — незабележителна, ненабиваща се на очи, но способна да отправи предизвикателство към най-силните обитатели на Галактиката. Придобили чувство за хумор — онова дребно нещо, по което винаги се отличават разумът и разсъдъкът. Те постигнали много… Не успели да постигнат само едно — да пораснат. Така и си останали захвърлени и изпълнени с жажда да отмъстят за родителите си. Понякога — импулсивни, често — войнствени, винаги — самоуверени… Отхвърлящи самата мисъл, че са смъртни. Готови да отмъщават за обиди отпреди хилядолетия и неразбиращи, че отмъщението ще породи само ответно отмъщение. Не мисля, че това е биологично свойство на расата им. По-скоро е социален стереотип. Тези, които са създали беззарийците, не са успели да ги възпитат.
— Възпитавал ли е някой някога хората или гедарите? — попита пазителят.
— Ние сме имали доста повече време — отговори Мартин. — Ние изминахме своя път. Ние пораснахме… доколкото можахме, но все пак пораснахме. А беззарийците още не са. И не знам дали вече имат шанс да пораснат.
— Ти се страхуваш за беззарийците — каза пазителят.
— Страхувам се — призна Мартин.
— Какво значение има за теб дали една цивилизация от разумни амеби ще умре? Какво общо имаш ти с това, човеко?
— Хареса ми конякът тяхно производство — усмихна се Мартин.
Пазителят помълча, после поклати глава.
— Тук е тъжно и самотно, пътнико…
— Не съм завършил — каза бързо Мартин. — Беззарийците са талантливи деца. С всичките юношески комплекси. Но едва ли ние, хората и гедарите, дио-дао и аранките, имаме поводи да се гордеем. По мерките на Вселената всички ние сме още в люлките си. И дори да сме се научили да пълзим из кошарката и да дърпаме дрънкулките, пак си оставаме някъде в началото на пътя.
— Вие вече не сте в кошарка — каза пазителят. — Вече сте направили първите си стъпки.
— Какво пък, нека да сме изпълзели на първото стъпало по стълбите, водещи към горния етаж — поправи се Мартин. — Имаме повод да се гордеем. Но ще се научим ли да ходим, ако започнат да ни носят на ръце? Ще започнем ли да отдръпваме ръцете си от огъня, ако скрият кибрита? Ще разберем ли какво е това ток, ако облепят розетките, ще вземем ли лъжица, ако ни поднасят яденето в устата, ще свикнем ли да дъвчем, ако ни дават храната на попара?
Пазителят тихо се засмя и каза:
— Ще се научи ли детето да пази равновесие, ако му подарят в началото велосипед триколка? А ако иска да се научи да лети — да го пускаме ли от покрива? Успокой се, Мартине. Това, между другото, просто е пример за двусмислеността на всякакви аналогии. Вие не сте деца, а ние не сме възпитатели. Никой няма намерение да ви бъде опекун. Никой не ви взема играчките. Никой не предъвква кашата ви. Замеряйте се с ядрени дрънкулки, копайте в пясъка в търсене на съкровище, унищожавайте генома си. Нима сме ви забранявали нещо? Нима не сме ви позволявали да разглобявате подарените играчки или да преправяте мотиките си на копия?