— Но… — започна Мартин.
— Да, за децата е свойствено да се сърдят на родителите си за излишната опека — продължи пазителят. — Но още по-свойствено е да виждат надзор там, където го няма и не го е имало.
Мартин гледаше пазителя, напразно опитвайки се да улови поне намек за мимика… лека усмивка… подигравка или презрение… Нищо. Неподвижна маска под гъстата черна козина.
— Какво пък… — каза Мартин. — Тогава ще продължим да си играем с кибритените клечки. Докато не дойдат онези, които ще вземат опасните играчки от всички ни.
— Толкова ли си сигурен, че играта с кибрит води до пожар? — попита пазителят.
— Сигурен съм само в това, че игрите с огъня приключват с потоп — отговори Мартин. — Не мога да те убедя в това… само моля да не бъдат наказвани децата, задето са се обадили на пожарната.
— Те не са се обаждали, Мартине — каза пазителят. — Те решиха да изгорят всички клечки накуп… без да разбират, че пожарът, побран в един-единствен миг, е взрив.
Пазителят млъкна. Сега седеше съвсем като човек, потънал в размисъл, подпрял главата си с ръце, и Мартин изобщо не можеше да се отърве от усещането, че пазителят разговаря с някого… обсъжда думите му… взема решение…
После пазителят вдигна глава и каза:
— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи пътя си.
Мартин мълчеше и не помръдваше. Не задаваше безполезни въпроси, но и не ставаше.
— Родителите могат да напляскат немирните деца — каза тихо пазителят. — Още повече, ако това са изоставени деца… изоставени от тях, когато не е имало друг изход… Не забравени, но оставени на произвола на съдбата… Родителите могат да напляскат децата, но няма да тръгнат да им късат главите. Не се бой за беззарийците, Мартине.
— По дяволите… — въздъхна той. — Вие…
— Тези, които са налели водата на разума в нов съд, сами са избрали пътя си — продължи пазителят. — Те не са искали да оставят Беззар безжизнена синя пустиня. Те са забравили много неща, но и много са научили. Не се тревожи за шегаджиите, обитаващи Беззар. Продължи по пътя си.
— Ирина — каза Мартин. В главата му беше пълна каша, разбираше, че е безполезно, но не можеше да не зададе въпроса. Ирина-пет означаваше за него много повече, отколкото всички клиенти… отколкото първите четири девойки, носещи същото име.
Пазителят не отговори. Наведе глава и впери поглед в пода.
— Вие не сте всесилни — каза Мартин. — Нали? И сега сте се сблъскали с онова, което не е по силите на вашата раса… така че защо продължавате да си играете на всемогъщи богове? Защо не ни подадете ръка… е, нека не е на нас… на аранките… на дио-дао… или поне на своите собствени потомци? Ако не сте защитници, не сте наставници и надзиратели… нима не можете да ни станете приятели? По-големи братя?
Пазителят мълчеше. После погледна Мартин в очите и човекът разпозна в погледа му ирония, горчивата и уморена ирония на мъдрец, заобиколен от глупци.
После пазителят изчезна.
— Аудиенцията е приключена — каза Мартин малко объркано. Досега не бяха прибягвали до такова приключване на разговора.
Той не тръгна веднага обратно по коридора — кой знае защо, знаеше, че Порталът е точно там, на мястото на краткото му затворничество. Първо излезе от къщичката и я разгледа отвън. Тя беше малка уютна дървена постройка, напълно сливаща се с гората — дори върху покрития с трева покрив растяха мънички дръвчета. Само от още десет крачки разстояние обраслите с мъх, оплетени с филизи стени вече не биха се различавали от обкръжаващата ги гора. Едва ли пазителите се нуждаеха от подобна маскировка на своята родна планета… дори и тази маскировка да беше заблудила беззарийците.
По-скоро им харесваше да живеят така.
Мартин отиде до реката и се полюбува на носещия се откъм планините поток. Водата беше прозрачна и кристалночиста, в нея се мяркаха бързи рибки, които изобщо не се смутиха от появата му и се потопиха в дълбините едва след като приключиха с перченето.
Тук наистина беше хубаво…
Мартин се върна при малката къщурка, премина през пустия коридор и се изправи пред пулта. Терминалът се оказа обикновен, земен. От любопитство той се опита да отдели в списък няколко планети едновременно — но непланираната възможност вече беше отстранена.