— Бог повелява да споделяме каквото имаме — съгласи се Мартин. Разкопча единия ремък на раницата си, прехвърли карабината си в свободната си ръка и свали раницата. Развърза шнура и извади обемист пакет, който хвърли през канала в краката на гедара.
Местните го гледаха с любопитство.
— Хранителни концентрати, плат, шивашки принадлежности, лекарства, таблетки сух спирт, кибрит, слънчева батерийка, последните три броя на „Дайджест на пътешественика“ — съобщи Мартин. — Това е точно половината от снаряжението ми.
Представителят на администрацията и гедарът се спогледаха. Мартин с удоволствие видя, че човекът се усмихва. Гедарът отпусна ръце. Тюленоидът издаде тихо гукане, обърна се и меко се спусна в канала.
— Приятно ми е да посрещна един опитен пътешественик — каза човекът. Скочи на мостчето и подаде ръка на Мартин. — Давид.
— Мартин.
Гедарът само кимна — за да каже името си, бяха необходими много повече доверие и симпатия.
— Да се е случило нещо интересно на Земята напоследък? — попита веднага Давид.
Мартин поклати глава.
— Благодаря за „Дайджеста“ — каза Давид. — Малцина се сещат да донесат вестници. Кой точно сте вие?
— Предполагам, може да се каже, че съм изпълнител на поръчки — усмихна се Мартин. — Или пощальон.
— Или детектив — каза замислено Давид. — Знаете ли, аз май съм чувал за вас.
Мартин поклати глава и рече:
— Вероятно грешите.
Давид се усмихна.
— Е, възможно е. Но бих ви посъветвал да сте по-предпазлив. С моя приятел — той кимна към гедара и Мартин се напрегна — сме тук по своя воля. И ако решим — можем да си тръгнем. Но мнозина са заседнали тук… И ако научат, че на планетата е дошъл Скитника…
Давид направи многозначителна пауза. Мартин не реагира. Честно казано, интересуваше се най-вече от гедара, когото човекът беше нарекъл свой приятел. Явно нещо много сериозно свързваше тези двамата.
— С какво мога да ви помогна? — попита Давид.
— Търся девойка, дошла на Библиотека преди три дни — отвърна Мартин. — На седемнайсет-осемнайсет години е. Симпатична, червенокоса, висока горе-долу колкото мен…
Давид кимна, без да го доизслуша.
— Да, помня я. От друг бих поискал заплащане за информацията… Тук не се живее лесно, ресурсите са ограничени. Но вие сте сериозен човек и ми харесвате. Момичето отиде на запад. — И той махна с ръка, указвайки посоката.
— Какво има там? — попита Мартин.
— Едно от трите местни селища, в които живеят учени — изсумтя Давид. — Може да ви е смешно, но населението на Библиотека още се състои от идиоти, желаещи да разкрият тайната на планетата. Най-голямото селище е разположено тук, при Станцията. Ние го наричаме просто Столицата. Населението е седемстотин трийсет и две разумни същества. Сто и четиринайсет човеци, трийсет и двама гедари и много извънземни.
Мартин отново отбеляза поразителния факт, който Давид беше подчертал — алианса между хора и гедари.
— Второто селище, Центърът, е населено от около двеста разумни същества. То е разположено на север — продължи Давид. — Хубаво място, поддържаме дружески отношения с тях. Но момичето отиде в най-малкото селище, Енигма, право на запад оттук. Населението там едва ли наброява повече от сто човеци.
Направи пауза и повтори:
— Именно „човеци“. Извънземните не са добре дошли в Енигма. Това не ни харесва, но не искаме конфликти.
Мартин кимна. Знаеше за съществуването на трите селища на Библиотека, но политическата ситуация не му беше известна.
— А останалата територия на планетата безлюдна ли е?
Давид сви рамене.
— Не бих казал. Има отшелници, луди, самотници… Те се заселват наблизо, но почти не контактуват с нас. Но няма банди или опасни единаци… Нали точно това ви интересува?
— Да — призна Мартин.
— Общо взето, тук е безопасно — каза Давид. — Единствените местни форми на живот са рибите, водораслите и ракообразните в каналите. Те не са опасни, нито агресивни и всички са годни за човешка храна… за вкуса няма да спорим. От време на време, веднъж на два-три месеца, някой изчезва безследно, но аз съм склонен да отнеса това към категорията на нещастните случаи. Каналите са достатъчно дълбоки, за да се потъне в тях, а местните раци ще изядат тялото със същото удоволствие, с което вие бихте изяли тях.
— Има ли нещо друго интересно? — попита Мартин.
Давид се усмихна и поклати глава:
— Едва ли са ви интересни нашите научни изследвания и диспути. Населявалата тази планета раса е по-древна дори от самите пазители, но след нея не е останало почти нищо — само каналите, островите и обелиските. Всяка седмица някой надава вой, че е разшифровал езика им. И всеки път това се оказва грешка. Но засега не губим надежда.