Тогава избра Земята и Москва.
1.
Градът го посрещна с проливен дъжд. Падащите косо струи се забиваха в локвите, вдигайки мръсни фонтанчета, от покривите течаха водопади, дъждът беше разгонил дори почти всички демонстранти. Само мъжът с плаката „Галочка, върни се!“ упорито стоеше пред Станцията. Чадърът му беше стар, унилочерен, с две-три счупени спици, и водата падаше във врата му и върху плаката. Оранжевият маркер, с който беше написан безнадеждният призив, вече се беше разтекъл, превръщайки старателно изписания текст в някакъв сложен калиграфски експеримент.
Мартин тръгна към един свободен пропускателен пункт. Пазителите така и не му бяха върнали обувките, така че той се стараеше да крачи по локвите колкото се може по-независимо и уверено. В края на краищата ходенето на бос крак е забранено само в метрото!
Спря за миг пред скърбящия мъж. Погледите им се срещнаха и мъжът леко кимна — някак ободряващо, сякаш бяха отдавнашни и добри познати, толкова добри, че вече не са необходими никакви думи — достатъчен беше само приятелски поглед.
— Желая ви успех — прошепна само с устни Мартин.
— Благодаря — отговори мъжът, също толкова беззвучно.
Мартин се приближи до граничаря, скучаещ под прозрачния навес. Подаде му паспорта си.
Впрочем, онзи дори и не погледна паспорта, веднага сведе поглед някъде под бюрото си.
— Да, аз съм Мартин Дугин — увери го Мартин.
— Нали няма да оказвате съпротива? — попита граничарят. Беше съвсем млад и, изглежда, се притесняваше. А може би напротив — стараеше се да вкара процедурата на ареста в някакво шеговито, житейско русло.
— Опазил ме Бог — отговори Мартин. — Защо да го правя?
Граничарят се поколеба. Вече беше натиснал някакъв бутон под бюрото, но охраната не се наканваше да излезе под дъжда. Бардак, навсякъде бардак…
— Оръжието ви? — попита граничарят.
— Пазителите ми го взеха — оплака се Мартин. — Хубав револвер, може да се каже, че ми беше любимият. И обувките… представяте ли си?
Граничарят послушно сведе поглед, изучавайки босите му крака, вече покрити с равномерен слой кал. Точно това беше моментът, в който Мартин можеше да го удари по темето и да избяга — ако изобщо имаше намерение да прави подобно нещо.
— Ама че изроди — искрено се учуди граничарят. — Защо пък обувките?
— И аз това се питам.
Най-накрая дойде охраната. Граничарят нещо съвсем се обърка и грубичко нареди:
— Елате с нас, гражданино. И без глупости!
— Да, аз съм самото послушание — изсумтя Мартин. За всеки случай сложи ръце зад гърба си и тръгна с конвоя си към управлението на граничната охрана, което заемаше първите два етажа на най-близката жилищна сграда.
Юрий Сергеевич дойде привечер, когато Мартин дояждаше затворническия си буламач. Е, не буламач — това му хрумна заради красотата на думата и за по-голям трагизъм. Всъщност се погрижиха прилично за задържания след излизането му от Станцията — осигуриха му чистичка единична килия по европейските стандарти, с тоалетна, легло и малко прозорче с решетка, а и го хранеха прилично — като в служебната столова. Все пак тук попадаха най-различни задържани — и западни туристи, решили на път към родината да посетят екзотичната Русия, без да са се погрижили за визата, и руски граждани, не от най-бедните, загубили по прашните пътеки на далечните планети задграничните си паспорти.
Така че Мартин изяде безвкусния, но хранителен рибен котлет, като остави гарнитурата от макарони за кофата за боклук; обърна внимание на „лятната салата“ — краставички и домати с олио, след което не се погнуси да изпие и чаша нескафе с немислим цвят и миризма. Докато преглъщаше последните капки, го жегна сърдитият поглед на Юрий Сергеевич, който ловко се вмъкна през полуотворената врата и нареди на охранителя да ги остави насаме.
— Ох, а аз вече изядох всичко — извини се Мартин. — Остана малко гарнитура, искате ли? В затвора сега яденето е прилично, макар…
Юрий Сергеевич много грамотно го хвана за яката и го разтърси.
— Мамицата ти, какво правиш тук, проклетнико?!
Чекистът наистина беше ядосан, така че Мартин не успя да измисли нищо по-добро от това:
— Спасявам Вселената, доколкото ми е по силите. А как е навън, продължават ли да се разтварят бездни небесни?
Юрий Сергеевич веднага го пусна, успокои се и седна на грижливо застланото легло. Като предвидлив човек, Мартин веднага си беше оправил леглото, макар и да се надяваше да нощува в по-прилично място.
— Не. Не се разтварят… Просто летен порой… макар и силен. Локален, в Подмосковието грее слънце.