Чекистът мълчеше. Мълчеше красноречиво.
— От вашата кантора никога не си тръгват съвсем — тихо каза Мартин.
— Има изключения — призна Юрий. — Всичко, което знам, е, че според Полушкин расата на шеалите не притежава разум. Изхождай от това при посещението си на Шеали.
— Кошмар — каза Мартин и посегна към бутилката.
Но Юрий меко го измъкна иззад масата и съобщи:
— Време е, графе, очакват ви велики дела. Приготвих ти раницата. На четвъртия пропускателен пункт има наши хора, няма да те закачат за оръжието. Да вървим.
— Но аз сега няма да мога да измисля никаква смислена история! — примоли се Мартин. — Дайте поне една-две готови, нали имате запас!
— Не бива! — отсече Юрий, избутвайки го от кухнята. — Извинявай, но не бива.
Едва когато влезе в коридора на московската станция, Мартин си позволи да се отпусне. Спря се, помасажира смачканото си лице. Тръсна глава като мокър пес и се ухили, сякаш пред него все още стоеше любезният подполковник от Държавна сигурност.
— Мамка ви! — промърмори Мартин. — Гадове…
Но защо руските спецслужби с такава готовност използват метода с камшика и поничката, когато е достатъчно да поразговарят по човешки?
Юрий Сергеевич му беше симпатичен. Мартин дори можеше да се съгласи с повечето от възгледите му, а и не страдаше от алергия към службите. Като дете четеше книжки за разузнавачи и следователи, възхищаваше се в еднаква степен от Шерлок Холмс, Ниро Улф, Ераст Фандорин и Исаев-Щирлиц. Не обичаше Джеймс Бонд от патриотизъм. После за дълго време негови кумири станаха Богдан Рухович Оуянцев-Сю и Багатур Лобо64, той само не можеше да реши на кого да подражава — на простоватия, но храбър и силен Багатур или на нервния и проницателен Богдан.
Изглежда, че беше достатъчно Юрий Сергеевич да поговори с него, да го призове към патриотизъм и повече или по-малко откровено да изложи ситуацията. Но Мартин разбираше — в службите не са глупаци. И краткият престой в килията, и чудовищната разпивка, и завоалираните заплахи, и глупавото произвеждане в майор — всичко си имаше своя скрит смисъл.
Най-вероятно го имаше.
Преди да тръгне към пазителите, Мартин грижливо превъртя в паметта си цялата предишна вечер, после и нощта. Всичко, което беше говорил и правил. Всички спадове в настроението му и неясните реплики, изслушани внимателно от гебееца.
Добре е да имаш в кръвта си полученото от природата и от предците ти високо равнище на алкохолдехидрогеназа65. Или, казано по-просто — да не се напиваш до безпаметност.
Впрочем, и Юрий Сергеевич можеше да се похвали с добра поносимост към алкохола. Той също не беше казал нищо — извън това, което искаше да каже. Не издаде защо спецслужбите са избрали именно него. Не си призна с помощта на каква хитра комбинация Мартин ще успее да убеди пазителите.
Или те изобщо не беше нужно да бъдат убеждавани и работата беше в нещо съвсем друго?
Мартин въздъхна. Засега беше абсолютно безполезно да гадае. Трябваше да намери Ирина и да се посъветва с нея.
А за целта първо трябваше да премине през Портала. Въпреки главоболието и общото му отвратително състояние.
— На нас само ни се струва, че живеем непрекъснато — каза Мартин, отпускайки се в креслото пред пазителя. — На фотона може би също му се струва, че е частица, но ние знаем, че той е и вълна.
— Любопитно — реши пазителят и се размърда. Беше дребен — или дете, или нисък по природа. Живият блясък на очите му кой знае защо накара Мартин да го сметне за млад.
— Аз ли бях този, който се ровеше в пясъка, загрижен за изграждането на кули? — попита Мартин. — Аз ли бях този, който не можеше да се оправи със закопчалките, когато сваляше първия сутиен на първата жена, и свърши преждевременно? Аз ли бях този, който зубреше нощем, тъпчейки главата си със знания, които няма да му потрябват никога? Аз ли съм този, който седи сега пред теб? Атомите на тялото ми са се сменили няколко пъти, всичко, в което съм вярвал, се оказа недостойно, всичко, което осмивах, се оказа единствено важното, аз всичко забравих и всичко си спомних… така че кой съм аз? Частица или вълна? Какво е останало в мен от момчето с къдравите коси, гледащо изпод вежди от старата снимка? Ще ме познае ли приятелят от училище, ще си спомни ли устните ми момичето от съседния клас, ще намеря ли за какво да си поговоря с учителите си? Вземете моето „аз“ на петгодишна възраст — та то има много повече сходства с всяко друго петгодишно дете, отколкото с мен! Вземете моето „аз“ на осемнайсетгодишна възраст — та то също мисли с гениталиите си, както всеки осемнайсетгодишен юноша! Вземете моето „аз“ на двайсет и пет годишна възраст — то още си въобразява, че животът е вечен, не е вдишало въздуха на чуждите светове. Тогава защо си мислим, че ни е даден един-единствен, непрекъснат живот? Най-хитрият капан на живота е нашата увереност, че още не ни се е налагало да умираме! Всички сме умирали много пъти. Момчето с невинните очи, младежът, веселящ се по цели нощи, даже този, възрастният Мартин, намерил място и етикет на всичко в живота си — всички те са мъртви. Всички те са погребани в мен, изядени и смлени, изхвърлени като остатъци от забравени илюзии. Малкото момче искаше да стане детектив — но нима мечтите му имат поне капчица сходство със сегашния ми живот? Юношата искаше любов — но нима е осъзнавал, че иска само секс? Възрастният планираше живота си чак до смъртта — но нима плановете му се сбъднаха? Аз вече съм друг… аз всеки миг ставам друг, върволицата от надгробни камъни се точи в миналото зад гърба ми — и никакви Библиотеки не са достатъчни, за да получи всеки умрял Мартин своя обелиск. И така е правилно, пазителю. Това е неизбежно. Един свят на мъдри старци би бил унил и безплоден, свят на възрастни — прагматичен и сух, свят на деца — безсмислен и нелеп. Детето, отхвърлящо детството, бързащо да живее, носещо се с весели подскоци към зрелостта, предизвиква у нас тъга и вина. Тъга и вина… сякаш нашият свят се е оказал прекалено жесток за детството. Възрастният, който скача заедно с децата и дивее на четирийсет и пет годишна възраст под звуците на хеви метъл, предизвиква у нас смущение и жалост. Смущение и жалост… сякаш светът ни се е оказал недостоен да пораснеш в него. Младеещите се старци, мъдруващите младоци — всичко това е упрек към света. Прекалено сложен свят, прекалено жесток свят. Свят, който не познава смъртта. Свят, който ни погребва във всеки миг. Ако ми бяха дали най-въжделената мечта на човечеството, ако ми бяха връчили безсмъртие, но бяха казали: „Цената ще бъде неизменност“ — какво бих отговорил? Ако в разкрилата се пред мен вечност съм обречен да остана неизменен? Да слушам една и съща музика, да обичам едни и същи книги, да познавам едни и същи жени, да си говоря едно и също с едни и същи приятели? Да имам едни и същи мисли, да не променям вкусовете и навиците си? Не знам как бих отговорил, пазителю. Но ми се струва, че това би било твърде висока цена. Страшна цена, с лихва, надхвърляща вечността. Бедата ни е там, че ние сме като фотона — дуални. Ние сме и частица, и вълна… езиче на пламък-съзнание, което танцува върху тежките нефтени вълни на времето. И не е по силите ни да се откажем от нито една от съставките — както фотонът не може да се спре или да изгуби една от своите съставки. И в това е нашата трагедия, нашият затворен кръг. Ние не искаме да умираме, но не можем да се спрем — спирането ще бъде само друга форма на смърт. Вярата ни говори за вечен живот — но чий живот се има предвид? На мен, момчето, може би най-невинния и чистия, който съм бил? На мен, юношата, романтичния и наивния? На мен — прагматичния и сухия? Или на мен, разбития от старчески маразъм и от болестта на Алцхаймер? Защото нали и това ще бъда аз… но какъв ще възкръсна във вечността, нима безпомощен и слабоумен? А ако съм със здрав ум и с пълната си памет — то с какво ще се е провинил загубилият паметта си старец? А ако възкръсне всяко „аз“ — то ще има ли място в рая поне само за мен?