Мартин замълча за миг, тайно надявайки се, че пазителят ще каже нещо.
Но пазителите никога не даваха отговори. Този се въртеше в креслото, гледаше го внимателно и мълчеше.
— Само илюзията за непрекъснатост ни дава живот, без да забелязваме онези от нас, които като сенки падат в краката ни — каза Мартин. — При всяка крачка, при всяко вдишване. Ние умираме и оживяваме, ние оставяме на мъртвите да погребват своите мъртъвци. Ние вървим, знаейки, че сме частица, но надявайки се, че сме вълна. И нямаме избор, както няма избор фотонът, носещ се от звезда към звезда. И може би трябва да сме благодарни за това, че нямаме избор.
Мартин млъкна.
— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.
Мартин кимна, но остана на мястото си.
— На фотона, изхвърлен от някоя свръхнова, може и да му се струва, че е частица. Никога не съм се интересувал дали фотоните умеят да мислят — каза пазителят и се усмихна, оголвайки гладките бели пластинки на зъбите си. — Но и той някой ден ще завърши пътя си. Без значение дали в ретината на окото ти или във фотосферата на друга звезда. Така или иначе няма да изчезне безследно.
Мартин кимна и се изправи.