— Хареса ми твоята аналогия — каза пазителят. — Никога не забравяй — ти не си само частица, ти си и вълна.
— Пазителю! — възкликна изумено Мартин. Но пазителят не млъкна, а стана от креслото. Оказа се съвсем нисък, стигаше едва до рамото му. Смешно рунтаво късокрако същество с дълбоки тъмни очи…
— Най-хитрият капан на живота е увереността, че ти предстои да умреш — каза пазителят, без да откъсва поглед от него. — О, колко лесно и просто би се живяло, ако знаеш, че си смъртен! Колко волно би се чувствал, ако си само елементарна частица, носеща се през вечния мрак. И колко елементарно би било да си вечна вълна, неизменна не само в пространството, но и във времето! Но всяка крайност е гибелна, Мартине! Отхвърляйки вечността, ние губим смисъла на съществуването си. Но отхвърляйки изменчивостта, ние губим самия смисъл на вечността…
Пазителят пристъпи към Мартин, който разтреперан усети как малките космати ръчички го докосват по китките.
— Страхът е черупка на разума, уплашен от непознатото — прошепна пазителят. — Страхът е свойство на всяка личност. Но се случва и да стане свойство на цяло общество… Ти не бива да се боиш, Мартине. Защото страхът убива разума. Страхът е онази малка смърт, която води след себе си пълното унищожение…
Мартин се намръщи и продължи:
— Аз ще посрещна страха си и ще го приема. Ще му позволя да мине по мен и през мен…66
Пазителят се усмихна широко.
— Отиди на Шеали, Мартине. И направи онова, което е съдено да бъде направено.
Той изчезна толкова мигновено и безследно, че съзнанието не се съгласи да приеме веднага това изчезване. Мартин сведе поглед, за да се отърве от фантомното усещане — дланите на пазителя върху китките си.
— Да се гръмнеш направо — промърмори той, осмисляйки случилото се. — Това просто не може да бъде!
Току-що беше получил нареждане от пазител!
Той, новоизлюпеният сътрудник на Държавна сигурност на Русия, беше призован на служба на всемогъщите пазители!
— Майчице, защо изобщо тогава вдигнах телефона? — прошепна Мартин. — Защо не останах на Хляб, защо не отидох в града за отвара от редките водорасли?
Но в тези думи имаше твърде много страх, за да му се иска да продължи темата.
3.
Център на града беше храмът.
Тук имаше всичко — и блестящи високи сгради от стъкло и метал, напомнящи архитектурните търсения на аранките, и уютни вили, заобиколени от малки градинки, и обществени съоръжения, подобни на стадиони, супермаркети, банки и училища (във всеки случай техни пълни аналози на външен вид).
Но храмът беше сърцето на града, негова ос и стожер, негов крайъгълен камък. Всички пътища тук водеха към храма — сивия каменен конус, издигащ се към небето на височина стотина-двеста метра. С нещо напомняше на Вавилонската кула от средновековните рисунки: и здравата основа на строежа, и водещият до самия връх път, издигащ се в спирала около конуса, и някаква едва доловима неправилност, незавършеност. Равномерните, почти невидими на дневна светлина пламъци на газовите факли трепереха на самия връх на храма и в нишите, разхвърляни по стените. Нощем зрелището сигурно беше разтърсващо…
Мартин извади фотоапарата си и направи няколко снимки. Замисли се и реши, че храмът на Шеали му напомня и за Станцията на пазителите на Аранк — само че изработена не от съвременни, а от природни материали.
От хълма, на който беше местната Станция — между другото с най-обикновена архитектура — се откриваше великолепна гледка. На фона на синьото небе — гигантският сив конус с искрящите факли по него… И слънцето беше разположено удачно, зад гърба на Мартин, осветявайки Джорк, столицата на Шеали, в цялото й великолепие. А около храма — плетеница от улици, зелени градини, носещи се по пътищата коли, дребните точки на пешеходците…
Дори от такова разстояние в походката им се долавяше характерната скокливост, останала на шеалите от птичите им предшественици.
Върху Мартин бавно и сигурно се плъзгаше сянка. Над главата му плуваше пурата на товарен дирижабъл — шеалите не обичаха твърде бързите средства за придвижване. В блестящата металическа мрежа под дирижабъла се клатушкаха наръч греди. Това също напомняше за нещо… някаква древна фантастична картина на тема бъдещото покоряване на Сибир. В двайсети век „покоряване“ е означавало не друго, а „разграбване на природните ресурси“. Човекът каза на Днепър67… и се започна.
Мартин домъкна мислено на Шеали експерта Ернесто Полушкин, вдигна главата му нагоре, за да се полюбува на дирижабъла, после я обърна към града, колите, храма и небостъргачите. И закрещя — също мислено: „Значи казваш, че не са разумни, скапан теоретико?“