Впрочем, да станеш плъх е не по-малък грях.
Под сводовете на старите дървета, разпрострели над пейката кръглите чинии на листата си, не беше горещо. Беше приятно топло, оръжието на аранките оказваше приятен натиск върху гърба му, виеше се сиво-синкав тютюнев дим и мигновено се разтваряше над главата му. В такт със струите вода от фонтана звучеше някаква тиха, необичайна мелодия… не можеше да не се признае — доста приятна. Шеалите, които вървяха със смешна подскачаща походка по булеварда, не му обръщаха никакво внимание. Впрочем, скоро пристигна цяла екскурзия — няколко възрастни шеали водеха на разходка цял отряд зелени птичета. Наистина зелени — перата им бяха жълто-зеленикави, ярки, като на канарчета, освен това стърчаха смешно в различни посоки, разкривайки изумрудената им кожа. Само възрастните се отличаваха със спокойни тъмни тонове. Впрочем, различията не свършваха дотук. Ако възрастните шеали наподобяваха измършавели пингвини с мускулести щраусови крака, то птичетата изглеждаха пухкави и крехки, като пиленца. Крилата им изглеждаха по-големи, отколкото на възрастните — при това не само по относителна, но и по абсолютна големина. Може би умееха да летят? Клюновете, напротив — почти не се подаваха от лицата им — очевидно растежът им беше свързан с началото на половото съзряване.
Младите шеали проявяваха към Мартин жив интерес. Струпаха се на куп и започнаха да гълчат, да крякат, умерено подпомагайки говоренето си с жестове на крилете. Възползвайки се от случая, той ги заразглежда с ответно любопитство.
Най-интересното в облика им може би бяха крилете. Не му се искаше да ги нарича ръкокриле, тази дума прекалено напомняше за прилепите. Шеалите имаха две длани на всяко крило — вътрешната беше развита по-слабо, но някои птички боравеха много ловко с нея, а външната приличаше на обикновена човешка длан и беше абсолютно лишена от пера. Гъвкавите крила на птичетата бяха покрити с дълги махови пера — при възрастните перата отсъстваха, а ципата беше увиснала, така че крилото напомняше за ръка в твърде широк ръкав.
Явно маховите пера опадаха с възрастта? Или ги късаха? Например по време на първия брачен ритуал? И това е вододелът между детството и юношеството? С него идва трудоспособността, отговорността, деликатността…
Мартин разбираше, че се занимава с теоретични изследвания по изобретяването на велосипеда. Достатъчно беше да отвори справочника и да прочете — всички повече или по-малко важни ритуали на шеалите вече трябваше да са описани. Но телефонът, в паметта на който беше нахвърляна доста интересна информация и за Шеали, и за Талисман, беше останал в хотела. А и за какво да се обременява с излишна информация?
Впрочем, информацията никога не е излишна. Особено в светлината на получената от пазителя задача. „Направи това, което е необходимо…“. Щеше да му се наложи да порови из файловете.
От чуруликащото ято шеали се отдели едно птиче и окуражавано от писъците на другарчетата си, се приближи към него. Произнесе нещо с тънко гласче.
— Уви, не знам езика ви — без да губи достойнство, рече Мартин и се усмихна — много прецизно, без да показва зъбите си, защото за много раси откритата усмивка изобразяваше заплаха.
И за всеки случай повтори думите си на жестомимичен туристически.
Птичето погледна към приятелчетата си, явно окуражаващи го да продължи общуването. Така че то леко приседна и неумело и вдървено, но напълно разбираемо каза на жестомимичен туристически:
„Говорите ли туристически?“
„Говоря — отговори машинално Мартин. Виж ти! — Сам ли си учил езика?“
„Учила съм езика в яйцето. Мама е минавала през Портал“ — след като се завърза разговор, птичето се почувства по-уверено и се приближи. Или птичката?
„Ти малка жена ли си?“ — попита Мартин.
„Аз съм момиче — отговори гордо птичето. — Малко практика, лошо говоря. Може ли да поговоря малко с вас? Ще си подобря говора.“
„Може — съгласи се Мартин. — Ще седнеш ли?“
„Да“.
Птичето неуверено се качи на пейката. Седна направо — не съвсем като човек, но не и като възрастен шеал. Приятелчетата му явно започнаха да скучаят — разговорът с жестове беше непонятен за тях. Започнаха да призовават птичето с викове, но то им изграчи в отговор и явно разочаровани те се разбягаха.
Мартин погледна с усмивка „момичето“ с разперен жълто-зелен перчем… Както му се струваше — срамежливо разперен. Попита я: