Кръвта на птичетата шеали беше червена — съвсем като при хората.
Мартин тичаше към басейна, а безумният шеал скачаше сред бягащите деца, размахвайки оръжията си — тънки като ками ножове. Почти всеки удар попадаше в нечие тяло. Във въздуха се носеше зелен и жълт пух, водата стана розова — а над касапницата все така проблясваха водните струи и звучеше тихата чужда музика.
— Стой! — закрещя Мартин, скачайки в басейна и нарушавайки наведнъж десетки правила, категорично забраняващи на туристите да се намесват в конфликтите между извънземни. — Стой, кълвач!
Разбира се, шеалът не го разбра, но се обърна към звука — вече вдигайки нож над някакво птиче.
Мартин приседна, обръщайки се с гръб към него, а ръцете му сами изписаха:
„Рожба на вмирисано яйце! Ще ти откъсна главата!“
Не знаеше дали тези думи са еквивалент на руската псувня, небрежно сложена от пазителите в туристическия жестомимичен, или са неочаквана импровизация.
Но за импровизация сработи.
Шеалът вдигна глава, издаде тръбен рев и отхвърли птичето встрани, без да го прободе. Хвърли се към Мартин, размахвайки криле така, че блещукането на остриетата се сля в два неясни кръга.
Мартин вдигна револвера и в упор изстреля в шеала целия барабан, нарушавайки и останалите правила за поведение на туристите.
Шеалът рухна едва след четвъртия куршум. Потрепери и остана да се поклаща върху водата с лице надолу. Ножовете един след друг се изплъзнаха от пръстите му и се спуснаха върху покритото с пясък дъно на басейна.
Неубитото птиче, цялото разтреперано, се закова под падащите струи. Възрастните шеали вадеха останалите птичета от басейна.
„Жив ли си?“ — попита Мартин птичето абсолютно машинално. В погледа на малкото същество се появи проблясък на разум — и то бавно изписа с криле:
„Жива съм. Нали ти казах — аз съм момиче.“
Мартин само поклати глава и реши, че спасяването на любознателната му събеседница си е струвало безразсъдството.
Отзад се чу призивно пиукане на шеали. Мартин се обърна и видя двама полицаи… или поне шеали, въоръжени с огнестрелни оръжия.
„Прибери оръжието. Ела с нас“ — съобщи единият. Малко неясно — явно фразата беше заучена и той не владееше туристически.
Мартин бавно излезе от басейна. Добре поне, че не го накараха да хвърли оръжието… това беше обнадеждаващо…
Тръгна след полицаите и когато вече се беше отдалечил на солидно разстояние от фонтана, се обърна.
Вадеха от басейна безжизнените телца на птичетата. Бяха измъкнали и трупа на полуделия шеал — и сега не по-малко от десетина възрастни ожесточено го разкъсваха на парчета с ръце и клюнове.
А момичето шеал още стоеше под падащите струи на фонтана и гледаше подир него.
4.
Разпитът беше кратък и приличаше по-скоро на изпълнение на някакви ритуални формалности. Безупречно учтивият шеал помоли Мартин да изложи подробно всичките си действия — от момента, в който е видял „шокирания от разума“. С този донякъде високопарен израз полицаят назова спретналия касапницата безумец.
Мартин се опита да изложи и мотивите за своето поведение — как отначало не е разбрал какво става и се изплашил за беззащитните птичета, как се е опитал да отвлече вниманието на убиеца… Но полицаят му даде да разбере, че тези подробности изобщо не го интересуват. Само фактите. Последователността на действията. Станал, побягнал, скочил, извикал, стрелял…
— Виждам, чувам, мразя… — промърмори Мартин и се зае да размахва ръце, излагайки „фактите и само фактите“. Полицаят кимаше благосклонно. Честно казано, Мартин не изпитваше страх. Може би защото уютният кабинет в полицейския участък, отрупан с цветя, с широки прозорци — с изглед към храма, естествено — изобщо не приличаше на мрачна тъмница.
„Всичко е точно така и е потвърдено от свидетелите — каза полицаят, след като го изслуша. — Народът на Шеали няма претенции към вас.“
Мартин кимна с разбиране и даже си помисли, че народът на Шеали би трябвало да му благодари — за обезвреждането на маниака.
„Шокираният от разума болен ли беше?“ — попита той.
„Да — потвърди полицаят. — Той беше с болен разум.“
„Добре, че се оказах наблизо“ — каза дълбокомислено Мартин.
„Не, лошо — отсече полицаят. — Шокираният от разума произхождаше от закътано планинско селце. Той никога не е виждал пришълци. Когато ви е видял как седите на пейката като истински шеал, вътрешният свят на шокирания от разума се е взривил. Той не е знаел как да се държи в дадената ситуация. В него са били ритуалните му ножове, но той ви е сметнал за прекалено опасен и не се е решил да встъпи в бой с вас. Вместо това древните инстинкти са му подсказали неправилен в дадената ситуация модел на поведение — да убие няколко птичета и да избяга, докато хищникът изяжда телата им.“