Мартин седеше като наплют. Дишаше дълбоко през устата.
„Вие не сте виновен — съобщи полицаят. — Виновен е старейшината на селото, пуснал без предварителна подготовка шокирания в града. Той ще понесе наказание.“
„Аз не знаех…“ — каза Мартин.
„Разбира се. Вие не сте виновен.“
И все пак Мартин се чувстваше виновен. Спомняше си жълто-зеления пух, мачкан от струите на фонтана, розовата вода, застиналото момиче… Поклати глава, пропъждайки спомените. Край, отмина. Беше и го няма. Животът трябва да продължи. Мартин каза:
„Можете ли да ми помогнете? Търся жена от своята раса, пристигнала на Шеал преди седмица. Ето фотографското й изображение…“
„Това ще отнеме време — отговори полицаят, без изобщо да се учуди от такава молба. — Елате вечерта.“
Мартин кимна и каза:
„Тръгвам си. Ще дойда вечерта. Благодаря ви.“
„Да не забравите документа за птичето“ — полицаят му подаде кръгло картонче, изписано със ситни редове.
„Какъв документ?“ — учуди се Мартин.
„Вашата намеса е спасила едно птиче, което неизбежно е щяло да загине. Сега то не принадлежи на нашия град, а е член на вашето ято.“
Мартин вдигна ръце в знак на протест, осъзнавайки прекалено късно, че на жестомимичен туристически това означава крайна степен на възторг.
„Почакайте! Нямам нужда от птиче шеал!“.
„То вече не принадлежи на града. То е ваше.“
В продължение на десет минути Мартин спори с полицая. Макар че можеше ли да се нарекат спор два монолога? Мартин обясни, че в човешката култура не е прието да се взимат в робство или да се осиновяват спасени от смърт същества. Полицаят обясни, че културата на шеалите е основана на традициите и че спасеното от смърт същество „преминава в ново ято“. Мартин уверяваше полицая, че изобщо не си е поставял за задача да спаси някакво конкретно птиче. Полицаят го уведоми, че многобройните свидетели са потвърдили, че само неговата намеса е спасила живота на птичето. Мартин категорично отказа да вземе птичето на Земята, както и да се грижи за него на Шеали. Полицаят призна, че Мартин има това право — но тогава птичето ще остане самичко и ще загине. Мартин попита язвително дали има право да върши с птичето каквото си поиска? Полицаят потвърди, че непълнолетната личност, „изпаднала от гнездото“, не е защитена от законите.
Мартин изскочи от полицейския участък почервенял и псуващ на висок глас.
Птиче-шеал! Член на „неговото ято“!
Представи си гигантското канарче, разхождащо се из московския му апартамент. Представи си как то възбудено размахва криле и съобщава: „Тате, тате, а децата на двора ми казаха, че съм осиновена!“
— Гадове! — изстена Мартин. — Идиоти! Дебили!
„Документът за птичето“ изгаряше ръката му. Мартин се усмихна отмъстително и се приготви да скъса картончето. После си спомни: „Жива съм. Нали ти казах — аз съм момиче.“
Ако не беше заговорил с малкото шеалче…
Впрочем, щеше ли да се хвърли да спасява шеалите, ако не беше поговорил с „момичето“?
— Глупак… — прошепна обречено Мартин.
Все пак правилата за туристите не бяха написани току-така…
Мартин прибра картичката в джоба си и хукна към фонтана. Кой знае защо си представи, че малката продължава да стои под струите вода — мокра, премръзнала, изведнъж станала самотна и беззащитна…
Момичето седеше на пейката. Мокра, разрошена и беззащитна. Мартин разбра, че е тя — останалите птичета бяха изведени от фонтана, а и всички следи от касапницата бяха изчезнали.
Той пристъпи напред. Седна до нея и я погледна.
„Колко глупаво се получи всичко — каза момичето. — Сега съм в твоето ято, нали?“
„Да“ — отговори Мартин.
Момичето попита:
„А вие изобщо имате ли ята?“
„Не. Имаме семейства… нации… държави… Но това е друго нещо“.
„Така и предполагах. Лошо.“
— Но какво да направя? — попита Мартин, без да се обръща към никого.
„На своя език ли говориш?“
„Да.“
„Извинявай, не разбирам, когато говориш на друг език. Ако ме вземеш със себе си и ме приемеш в ятото си, ще се постарая да го науча. Аз съм способна. Все още имам време да се уча.“
„А ти допускаш ли, че може и да не те взема?“ — попита Мартин с любопитство.
„Да. Ако нямате ята… аз принадлежа към друг биологичен вид… ще съм в тежест.“