„Полицаят дори не се поинтересува дали имаме ята…“
„Полицаят е възрастен. Те вече не умеят да мислят.“
Мартин кимна, после потрепна, осмисляйки чутото.
„Какво означава това, че не умеят да мислят?“
„Това, че не умеят да мислят, означава, че не умеят да мислят.“
„Ти мислиш ли?“
„Разбира се.“
„Другите деца?“
„Да.“
„А възрастните?“
Момичето изчурулика нещо. Изглежда, това беше местният аналог на смях.
„Извинявай, мислех, че знаеш. Разбира се, че не.“
„Ти затова ли избяга? Когато разбра, че съм възрастен?“
„Да. Обърках се. Не можах да съобразя веднага, че си пришълец и мислиш дори когато си станал възрастен.“
„Но вашите възрастни говорят — напомни й Мартин. — Те работят, минават през Порталите, управляват коли…“
„Те умеят тези неща. Това е…“ — момичето млъкна.
„Разсъдък?“ — подсказа Мартин.
„Разсъдък. Точно така. Те са се научили. Те са били деца, умеели са да мислят. Узнали са всичко, което им е необходимо за живота, и са престанали да мислят. Да се мисли е трудно. Да се мисли е болезнено и опасно. Ако в света няма неизвестни опасности — изобщо не ти е необходимо да мислиш.“
„Затова ли убиецът… обезумя?“
„Той не обезумя, той си върна ума — каза търпеливо девойката. — Той срещна нова опасност — теб. В детството му не са го подготвили за срещи с пришълци. Ти се държеше като шеал, но не беше шеал. Разсъдъкът не му беше достатъчен и той отново се зае да мисли. Той беше шокиран от разума. Той се разболя. Не успя да осмисли новото и започна да действа като първобитен шеал — да убива слабите, за да спаси себе си. Много ми е мъчно за него.“
„Как шеалите престават да бъдат разумни? — попита Мартин. — Бих искал да знам.“
Момичето го изгледа изпитателно.
„Извинявай, едва сега повярвах, че си разумен. Ти прие новото веднага. Извинявай, че се съмнявах.“
„Няма проблем. Ще ми разкажеш ли как шеалите престават да бъдат разумни?“
„Да. А ти ще ме вземеш ли в ятото си?“
„Е, нали не мога да те изоставя тук? Та тогава ще умреш!“
„Ще се опитам да оцелея. Умна съм, ще измисля нещо. Може да отида в гората и да живея като диваците. Там има хищници, но аз ще направя…“
„Гладна ли си?“ — попита Мартин.
„Много“ — отговори мигновено момичето.
„Какъв глупак съм… Да вървим.“
… Слава Богу, тя не кълвеше донесената от сервитьора каша, а я кусаше с нещо като лъжичка. Ако беше започнала делово да почуква с клюна по чинията, имаше опасност и Мартин да бъде „шокиран от разума“.
Но момичето-шеал се държеше като най-обикновено земно девойче, което е прегладняло и се е нахвърлило върху вкусна храна. Работеше енергично с лъжичката и с удоволствие си пийваше от някакъв плодов сок. Мартин реши да опита кашата, но от предпазливост попита сервитьора какъв е съставът й. Не можеше такива едри създания като шеалите да се хранят само с житни растения!
Подозренията му се оправдаха — покрай зърната в кашата влизаше и кайма от „живеещите в почвата“. Вероятно ставаше въпрос за някакви местни зайци, обитаващи дупки. Но след като прецени, че в почвата може да живеят и червеи, Мартин реши да не уточнява първоначалния облик на каймата, отказа се от кашата и си поръча чаша сок.
Момичето грижливо избърса клюна си със салфетка и погледна Мартин:
„Благодаря. Много вкусно беше.“
„Просто главата ми не го побира — какво да правя с теб?“ — призна Мартин.
„На твоята планета ще ме приемат ли за човек?“
„Човекът е двуного без пера — печално цитира Мартин Аристотел. — Няма да те лъжа — винаги ще те гледат с опасение. Но няма да ти навредят. Земята се посещава от много извънземни.“
„Няма проблем — каза момичето. — Ще свикна. Ще успея да си изработя нови инстинкти.“
„А задължително ли е и ти да изгубиш разума си?“
„Още не съм мислила над това — призна момичето. — Ако при вас всички са разумни… Не, не е задължително. Но нали иначе е много трудно?“
„Да бъдеш истински човек винаги е трудно — каза Мартин, отново прибягвайки до безотказната мъдрост на цитатите. — Но нима ти искаш да изгубиш разума си?“
„От това не боли — съобщи философски момичето. — Рано или късно се случва на всички. Ето сега си мисля дали мога да изживея целия си живот, като запазя разума си — и ми става страшно. Как е да живееш и да мислиш? Непрекъснато, чак до смъртта? Нима не искаш всичко да стане просто и лесно? Да не се налага да се страхуваш, да се съмняваш, да страдаш, да се отчайваш, да се колебаеш, да се разкайваш?“
„Веднъж слушах един старец — каза Мартин. — Даваха го по телевизията, в едно шоу… в което събират всякакви чудаци за забавление на публиката…“