„А ние нямаме такива шоута — съобщи момичето. — Нямаме възрастни чудаци. Извинявай, че те прекъснах.“
„Та този старец твърдеше — продължи Мартин, — че всички беди на Земята са заради любовта. Нали знаеш какво е любов?“
„Знам. Това е вълнуващо емоционално състояние, едно от свойствата на разума. Аз също обичам едно момче.“
Мартин се усмихна.
„Прекрасно. Старецът изброяваше всякакви беди, случващи се заради любовта. Казваше, че любовта кара хората да извършват странни нелогични постъпки, да жертват жизнения си покой, а понякога — и самия живот. Той съветваше никога да не обичаме, а когато се получи — да не се размножаваме, или да се размножаваме по изкуствен път. Казваше, че някога опитал да прави секс…“
„Аз знам какво е секс“ — рече спокойно момичето.
Мартин изхъмка:
„Аха. И, общо взето, сексът не му харесал… Някакъв такъв смешен старец. И докато говореше, дори някои от нещата звучаха логично. Та нали хората наистина често страдат от любов… ако се погледне отстрани. Аз го гледах и се чудех в какво не е прав. Случват се и такива неща — някой не е прав, но не можеш да разбереш веднага в какво. Можеше да се каже, че любовта е и радост, но не бива да се привежда радостта в противовес на тъгата! Защото се получава нещо като везни, на които измерваш плюсовете и минусите на любовта. А после осъзнах — този клет старец не разбира най-важното. Когато страдаш от любов, това е светло страдание. Това е и радост, дори когато любовта не е взаимна, когато ти носи само тъга и мъки. Важното е, че я има. А при този старец… може би нещо в ДНК-то му е било неправилно, не знам. Или изобщо е бил лишен от всякакви чувства, освен вкусовите рецептори на езика си и удоволствието от мекия диван под задника му. Общо взето, да опиташ да му обясниш, е все едно да обясняваш на слепец какъв е цветът на дъгата… Така е и с разума, момиче. Той, разбира се, е коварно нещо, и може да донесе много беди, но е щастие сам по себе си. И може да го разбере само онзи, който го има.“
„Този старец е говорил като нашите възрастни — отбеляза момичето. — Може би и при вас има хора, които са престанали да мислят, на които им е достатъчен разсъдъкът?“
„Може би“ — съгласи се Мартин.
„А ти обичаш ли някого?“
Това беше странен разговор. Малко ресторантче на чужда планета, с посетители, които сякаш не забелязваха Мартин. Със събеседница — извънземна птица. И тема на разговора — разумът и любовта. Нещата, до които се свежда всичко…
„Обичах — каза откровено Мартин. — Като че ли обичах. А сега… — Той се поколеба. И завърши честно: — Не знам“.
„Значи обичаш“ — заключи момичето.
Мартин се усмихна.
„А ти спиш ли през деня?“
„През последните трийсет години — не. — Мартин погледна внимателно момичето и се плесна по челото. — Наистина съм глупак. Спи ли ти се?“
„Ние спим през деня. Докато сме малки“ — призна момичето.
„Да вървим. Наблизо е.“
„Наблизо“ беше доста смело казано, но след половин час наближиха хотела. Мартин погледна нагоре — слънцето все още беше доста високо над хоризонта. Какво пък, можеше да сложи момичето да спи и тихичко да излезе, за да отиде при добрия полицай за информацията относно Ирина.
Чувствайки се нещо средно между Хумберт Хумберт и убиеца Леон от стария филм, Мартин премина покрай портиера, като водеше момичето за ръка. Дланта, която стискаше, изглеждаше съвсем човешка и той дори престана да забелязва лекото шумолене на перата. Портиерът посрещна появата им с равнодушен поглед, но все пак привлече вниманието им с тихо крякане:
„Във вашата стая ще има жена“.
„Момиче. Тя е от моето ято“ — мрачно отговори Мартин.
„Добре.“
Едва когато завари вратата на стаята си открехната, Мартин осъзна, че с портиера са имали предвид различни жени.
— От сутринта те ча… — започна Ирина Полушкина, скачайки от диванчето. — О, кой е това?
— Момиче — отговори обречено Мартин.
— Добре поне, че не е момче… — заключи Ирина, разглеждайки ги с явно смайване. После прочувствено издекламира: — Днес намина педофил междупланетен, водеше си личност малолетна…
— Вторият стих куца — каза Мартин. — Ирина, няма защо да се подиграваш. Попаднах в глупава ситуация.
— Да, на теб ти се случват такива неща… — каза тя, като още го оглеждаше със съмнение.
— Аз спасих живота на това птиче — обясни Мартин. — И по законите на Шеали я дадоха на мен!
— Така значи… — сега тя го погледна много странно. Объркано…
— Нещо не е наред ли?
— Всичко е наред… — кимна девойката. — Горкото дете… — промърмори тя с онази интонация, която напълно еднозначно отделя девойките от жените. — Мъничката… ти поне нахрани ли я?