Затова се задоволи с глътка коняк.
Ирина излезе само с кърпа около бедрата. Погледна го и с тихо ръмжене започна да се прокрадва към дивана.
— Ирка, ще разбудиш птичето… — опита се да я укроти Мартин.
— Ох, как ми се иска да кажа нещо вулгарно… — отговори тя, протегна се и каза: — Тогава изчезвай под душа!
И той изчезна.
Впрочем, след две-три минути тя се промъкна в банята подир него.
Момичето се събуди чак привечер, когато Ирина и Мартин вече изглеждаха като съсредоточени изследователи на чужди светове, а не като страстни любовници.
Само дето от време на време се кикотеха и се споглеждаха, усмихвайки се заговорнически. На Мартин никога не му беше харесвало такова поведение, демонстрирано понякога от влюбените двойки — в погледите и намиганията се усещаше фалш, демонстриране на отношения вместо истински чувства. Но сега с удоволствие си разменяше с Ирина хитри погледи и гримаси, без изобщо да се смущава.
„Събудих се — съобщи момичето, като влезе в стаята. — При вас всичко ли е наред?“
Те се усмихнаха един на друг.
„Хубаво е, когато в ятото всичко върви добре“ — каза момичето.
— Струва ми се, че тя не е спала през цялото време — каза Мартин, след това се обърна към птичето: „Всичко е чудесно. Говорим си за вашия народ. Ще ни разкажеш ли как губите разума си?“.
„Ще разкажа.“
— Аз знам в общи линии — каза Ирина. — И даже се досещам какво искат от теб пазителите.
— Така ли? — учуди се Мартин. Вече й беше разказал за всичките си приключения, но не беше успял да изслуша ответния разказ. — И какво искат?
— Локален Армагедон.
— Точно от това се страхувах — отговори Мартин. — Те не се захващат с по-дребни неща.
— Предполагам, че няма да има жертви…
— Значи със сигурност ще има. Поне една — изтърси той и се сепна.
Ирина кимна и добави с тъга:
— Ако първо беше отишъл на Талисман…
— И какво щеше да промени това? — настръхна Мартин.
— Струва ми се, че от нас седемте ще остане жива само една — каза простичко Ирина. — Последната, при която отидеш. Аз те чаках… и все пак ми се искаше да дойдеш по-късно. След Талисман.
— Иринка…
Девойката се усмихна.
— Престани. Прекрасно разбираш всичко. Моята постъпка е нарушила нещо. Някакви закони… които изобщо не са измислени от пазителите. Някакви природни константи, отнасящи се до разума. Нали така? И баща ми разбира това. И твоят наблюдаващ от ГБ.
— Мога да отида в Станцията и да тръгна към Талисман — промърмори Мартин.
— И така да убиеш другото ми „аз“? — уточни Ирина. — Не бива, Мартине. По-добре да си поиграем на апокалипсис на една отделна планета.
5.
Изкачването до върха на храма беше дълго. Никакви асансьори или движещи се пътища, никакви транспортни средства, дори най-бавните.
Тримата вървяха по спиралния път. Понякога ги изпреварваха — възрастни и птичета, понякога се спускаха срещу тях — само възрастни.
На Мартин това не му хареса.
— Религията на шеалите по своята същност не е религия — обясняваше Ирина. — Това е по-скоро философско учение за безсмислието на битието. Изследователите са били заблудени заради външните атрибути — култът към Първичното яйце, догмата за Загубата на полета, обредът на Ноктите и перата… Разбираш ли, всичко отговаря много добре на битовите ни представи за шеалите. Нелетящи птици — каква друга форма би могло да приеме религиозното им чувство? Яйца, крила, пера… Да, на самото дъно има нещо. Останките от истинската религия на шеалите — ако не бъркам, тя е била подобна на шаманизъм. Но всъщност култът на шеалите не е нищо повече от изкуствено разработена система за въздействие върху психиката!
— Убиваща разума? — уточни Мартин. Спиралният път към върха беше доста широк — пет метра. От лявата им страна беше стената на храма — издялани блокове от тъмносив камък. На равнището на раменете и кръста камъкът беше полиран от докосвания на длани — двете гладки ивици се точеха още от основата на конуса. От дясната им страна имаше пропаст — пътят не беше заграден с нищо.
А долу беше градът, обгърнат в полумрак. Пламъците на редките газови факли на стените не пропъждаха мрака, а само вмъкваха нюанси в него, засенчваха светлината в прозорците, предизвикваха неуместни асоциации с подземия. Не най-рационалната система за осветление — ако се съдеше по рева на дюзите и вълната топлина, прииждаща от всеки факел, тук се хабеше немалко газ…
— Приспиваща разума — каза Ирина. — Твоят случай с побъркалия се шеал е много показателен. В критична ситуация, когато инстинктите не сработват, разумът може да се пробуди… навреме.