— При него не се пробуди. Той действаше въз основа на древните инстинкти.
— Но останалите са се приспособили? Когато пазителите са дошли, построили са Станциите, започнали са да идват чуждопланетните гости — шеалите са успели да се преустроят. Със сигурност е имало паника, избиване на птичета, самоубийства, опити за унищожаване на пазителите… после разумът на възрастните шеали се е пробудил, те са осмислили случващото се…
— Стоп, стоп, стоп! — изрече бързо Мартин. — Предлагаш да устроим на шеалите нов шок, който да пробуди разума им? Но нали ти самата изреди последствията…
Ирина спря и го погледна уморено.
— Те са неразумни. Разбираш ли? Възрастните шеали не са нищо повече от животни.
— А птичетата, които ще загинат, преди шеалите да си върнат разума? — извика Мартин. — Те не са ли важни? А какво ще кажат възрастните, когато започнат да мислят? Не, благодаря! Те вече са направили своя избор, като са се отказали от разума.
— Страх ли те е?
— Страх ме е. И не смятам, че имаме право да решаваме вместо една чужда раса!
Ира се засмя.
— Мартине, престани. Всичко, което казах, са само мои догадки. Пазителите са ти наредили да направиш нещо. Въпрос: по какво Шеали се отличава от другите светове? Отговор: главната странност на Шеали е, че възрастните индивиди са неразумни. Въпрос: какво трябва да направиш? Отговор: да им върнеш разума. Въпрос: защо? Отговор: затова.
— Да, отговорът е ясен. Шеалите не просто са се отказали да развиват разума, те са пристъпили съзнателно към регресирането му. И това не се харесва на пазителите… Може би точно такива действия ще предизвикат намесата на надразума?
— Възможно е — кимна Ирина. — Сега да преминем по-нататък. Как ти… или аз, можем да повлияем на расата на шеалите?
— Да направим някаква гадост в храма… — предположи Мартин. — Светотатство… оскверняване на олтарите и мощите, убийство на свещеници… какво си замислила?
— Нищо не съм замислила! — Ира тропна с крак. — Нищо! Опитах се да се ориентирам в особеностите на шеалите, научих някои неща — и в този момент тук се появи ти — със задача от пазителите. Сам ще свършиш всичко!
— Нищо няма да правя! — рече твърдо Мартин. — Щом им харесва да са неразумни — моля! Ако щат, да регресират до равнището на инфузории.
— Ще направиш — повтори Ирина. — Нима не разбираш? Ние сме инструменти на пазителите. Разумни, но не и свободни. Може и чукът да не иска да забива пирони, но кой го пита. И на свещта не й е интересно да гори, но теб интересува ли те мнението на свещта?
— „Никога не съм се интересувал дали фотоните умеят да мислят…“ — прошепна Мартин. — Така каза пазителят, когато идвах тук! Ирина, та пазителите намекват за това какво ще се случи с теб в новия свят!
Усмивката на лицето й не се появи веднага.
— Мартине, мили, чак сега ли разбра това? Може би ти дори не разбираш защо пазителите карат хората да разказват истории?
— Няма да отида в храма — каза Мартин. — Няма да дочакат… Чакай, какво каза за историите?
— Мартине, ако не отидеш в храма, именно това ще стане причината за апокалипсиса на шеалите. Нямаме свободна воля, не разбираш ли?
Мъничка длан докосна ръката му. Той погледна към момичето-шеал, въздъхна и каза:
— Да отидем на светлото, не виждам какво говори тя…
При най-близкия факел отново спряха. Момичето попита:
„Спорите ли? Случило ли се е нещо? Не искате ли да отидете?“
Мартин погледна Ирина и отговори:
„Спорим. Жената смята, че ние ще станем причина за големи сътресения в живота на шеалите.“
„Какви сътресения?“
„Заради нас възрастните шеали могат отново да придобият разум. Кажи, известно ли ти е какво е станало на Шеали след идването на пазителите?“
„Имало е голямо сътресение. Възрастните са придобили разум. После всичко е станало както преди.“
— Щом дори шокът от идването на пазителите е помогнал за кратко — какво можем да направим ние? — обърна се Мартин към Ирина, после сви рамене. — Не разбирам на какво разчитат…
— Ще разберем, но прекалено късно.
Мартин въздъхна. Каква упорита девойка! Той отново се обърна към момичето:
„Кажи, хубаво ли ще е възрастните шеали отново станат разумни?“
Момичето се разтрепери.
„Отговори!“ — нареди Мартин, неволно влагайки в жестовете си настояване да се подчини.
„Не знам! Не съм мислила по този въпрос! Много е трудно!“
„Ти самата би ли искала да останеш разумна завинаги?“
— Мартине, престани да крещиш на детето! — извика Ирина.