Точно по този начин осъзнава своята смъртност всяко същество, вкусило горчивия плод на познанието. Осъзнава — и остава да живее с това знание, неспособно да се добере до сладкия плод от Дървото на живота. Ти винаги имаш избор дали да се откажеш от живота, но нямаш избор дали да се откажеш от разума. Можеш да го потискаш с алкохол и наркотици, да полудяваш или да се стремиш към нирвана, но само шеалите бяха намерили окончателния изход. Само шеалите бяха успели да повърнат нежелания дар, да го изплюят в краката на жестоките богове.
Шеалите отричаха разума, защото той носи в себе си познание за смъртта.
Шеалите бяха избрали покоя.
Шеалите не искаха да страдат.
Шеалите бяха станали щастливи.
Само децата не се страхуват от смъртта — те вярват, че ще живеят вечно. Само децата и безумците.
Шеалите се бяха отказали от разума — и това беше техният избор.
„Отхвърлям мисълта за висшето… отричам се от съмненията… ще бъда щастлив… Винаги… винаги… винаги…“
— Тя си отива! — извика Ирина и хвана Мартин за ръката. — Мартине, това й въздейства!
Момичето-шеал наистина се променяше. Движенията й ставаха по-плавни, тя изпадна в транс и вече надали помнеше кой е с нея и защо е тръгнала около огнедишащото гърло. Танцуваше около жреците, очите й се изцъкляха, пълнеха се с бездънна пустота — езици от ален пламък в черните дълбини на зениците.
— Тя има право да си тръгне — каза Мартин. — Не се бой, на нас това няма да ни подейства. За да въздейства, трябва да си роден с него и да живееш с него… да се подготвяш, да мечтаеш, да вярваш… в щастие без разум…
Момичето танцуваше. Крилете се издигаха и се спускаха, тя преминаваше с подскоци покрай свещениците, чийто речитатив премина в напевно мърморене. Сега всеки следващ жрец започваше да говори заедно с предишния, те взимаха думата един от друг, гласовете им се издигаха високо в черното небе, от което светлината на кратера беше издухала всичките звезди, и тънкото гласче на момичето се вливаше в ликуващия хор.
„Завинаги, завинаги, завинаги! Ще живея, ще живея, ще живея! Да се мисли е зло, да се мисли е болка, да се мисли е страх! Завинаги, завинаги, завинаги…“
Мартин погледна към Ирина — тя плачеше, без да откъсва поглед от танцуващото птиче.
— Тя си го избра сама! — изрева Мартин. — Не се намесвай! Тя ще бъде щастлива!
— Направи нещо! — извика Ирина. — Направи нещо! Това е неправилно, това е капан, това е лъжа! Та това е равносилно на смърт! Спри я!
Те вече бяха направили пълен кръг. Последният жрец извика нещо ликуващо и радостно и момичето му извика в отговор. Разпери криле — донякъде като призив за внимание, но вече не беше говор. С възторжено пеене момичето-шеал заобиколи жреца и скочи в кратера.
Мартин не успя да измисли нищо. Тялото му реагира само — хвърли се напред, блъсна жреца и се опита да й препречи пътя. Пръстите му се плъзнаха по перата й, но не успяха да я хванат.
Мъничката фигурка, разперила криле, падаше в бушуващия пламък.
И Мартин пристъпи подир нея.
Камъкът с лекота избяга изпод краката му, топлият вятър го удари в лицето, стана горещ и се превърна в езици пламък. Огънят облиза тялото му — и отлетя нагоре.
Мартин и момичето падаха в разширяваща се каменна шахта. Над главите им ревеше отдалечаващият се пламък, долу мъждиво пулсираше червеникав мрак. Мартин промени стойката си — сега в него нямаше място за съзнание, сякаш речитативите на жреците бяха изхвърлили и неговия разум. Останаха само инстинктите и юношеският опит от няколко скока с парашут. Тялото му послушно се устреми след падащото момиче.
Горещият вятър го биеше в лицето. Мартин премина покрай момичето, разпери ръце, обърна се по гръб, от джобовете му изпопадаха разни дребни предмети. Момичето падаше върху него — безволева, застинала, със свити зад гърба й, сякаш прекършени криле. После изцъкленият й поглед се плъзна по него и тя започна да бие с криле, закрещя — сякаш едва сега осъзнала, че се носят в огнена бездна.
— Лети! — закрещя Мартин на туристически, надявайки се, че тя ще разбере ако не думите, то интонацията. — Ти можеш да летиш, лети! Ти можеш да летиш!
Момичето започна да бие с криле и се понесе нагоре. Той се преобърна и се вторачи в наближаващата огнена зеница.
Какво е това — същата завеса, както и горе?
А какво има под нея — камък?
Шеалите не умеят да летят. Дори птичетата.