Мартин разпери ръце. Издърпа ризата си, опитвайки се да разпери между ръцете и тялото си поне някакво подобие на криле.
Ризата се изтръгна от ръцете му, огненият ураган близна лицето му — и остана над главата му.
Мартин падаше и падаше — в ревящия въздушен поток, в изригванията на гигантската турбина, в задействаната аеродинамична тръба. Все по-бавно и по-бавно — и накрая тъмнината го удари с еластична мрежа, която се огъна, удари шамар на цялото му тяло и го подхвърли. Той отлетя встрани, към някаква мътна червена светлина, към виеща се по спирала дупка.
Момичето-шеал галеше лицето му с меките си крила. Мартин я гледа дълго, преди да се опита да седне. Цялото тяло го болеше, виеше му се свят, но беше жив и като че ли цял.
„Ти си жив — каза момичето. — Страх ме беше, че ще се пребиеш. Вятърът на Срещата би трябвало да удържи един възрастен, но ти си по-тежък от нашите възрастни.“
Намираха се в малка килия с мек под. В стената се виждаше кръглото око на тунела, по който Мартин и момичето се бяха плъзнали тук; на срещуположната стена имаше кръгла затворена врата.
„Страх ли те беше? — попита той. Беше много неудобно да се говори на жестомимичен език в седнало положение, но засега не се решаваше да се изправи. — Не бива да се страхуваш повече.“
„Защо скочи след мен? — попита момичето. — И ти ли искаше да се отървеш от разума си?“
„Не.“
„А защо?“
„Уплаших се за теб.“
„Това е глупаво — каза момичето. — Огънят е слаб, той не може да навреди. Вятърът на Срещата духа от самото дъно и забавя падането. Аз трябваше да падна меко — и вече без разум.“
„Не се ли получи?“ — попита Мартин.
„Не.“
„Извинявай.“
Момичето го прегърна. Пернатото телце миришеше на току-що изсушена възглавница и нещо медено, като изкъпано кученце.
— Изобщо не съжалявам — каза момичето. Беше напрегната и слагаше ударенията неправилно, на първите срички, обаче говореше на туристически.
— Какво ще стане сега? — попита Мартин.
— Не знам — отговори момичето. — Да си разумен е толкова глупаво! Не знаеш нищо предварително.
— Точно така е — каза Мартин. — Помогни ми, малката.
Виеше му се свят и му се повдигаше. Но, опирайки се на крехкото рамо, все пак успя да се добере до вратата.
Излезе заедно с момичето в огромна сводеста зала, пълна с жреци шеали. Те прииждаха и прииждаха, изпълзяваха от тесните дупки в стените, скачаха от балкончетата, идваха от коридорите — безмълвни, шумолящи с перата си фигури, движещи се с такава лекота, сякаш слепотата изобщо не им пречеше. Мъждивата светлина на газените факли под тавана не позволяваше да се оцени броят им. Стотици? По-скоро хиляди…
Мартин съжали, че е оставил топлинната си пушка в хотела…
— Не се бой — каза момичето. — Те просто са много изплашени…
Пернатото телце се изплъзна изпод ръката му и тръгна напред. Мартин се олюля, но се задържа на крака.
Момичето заговори и след първите й думи в залата настана тишина. Тези, които не бяха успели да влязат, застинаха на прага.
Момичето говореше и Мартин със смайване осъзна, че в гласа й не е останало нищо детско. Тя не обясняваше и не молеше. Тя заповядваше.
Жреците паднаха ничком. Само момичето остана право и бавно обхождаше с поглед залата.
Мартин се отпусна на коляно. Момичето го погледна — и се усмихна.
— Ти можеш да станеш.
Мислено отбелязвайки, че „може да стане“, но изобщо „не може да стои“, той се изправи. Червено-черните фигури пълзяха по пода — и в трескавите им движения липсваше желязната увереност на инстинкта, личеше само паниката на потресения разум.
— Ти си моето ято — каза момичето. — Но сега аз съм длъжна да остана. Пусни ме, Мартине, или остани с нас.
— Пускам те — отговори Мартин. — Това е твоето ято и твоят свят. Научи го да лети.
Той извади от джоба си „документа за птичето“ — виж ти, не беше изпаднал — и го накъса на парчета.
Момичето се приближи към него и го обхвана със своите ръце-криле.
— Много те обичам. Благодаря ти. Сигурен ли си, че не искаш да останеш?
— Абсолютно — прошепна Мартин.
— Трудно ли ще ми бъде? — попита момичето.
— Определено.
Тя кимна и го хвана за ръка. Поведе го покрай паникьосаните жреци.
Колкото и да беше странно, автобусът още си вървеше. Изчакаха го на спирката — Мартин, Ирина и момичето-шеал, заобиколено от стражи. И в четирите китки на всеки от тях проблясваше оръжие — и това не бяха само ритуални кинжали.
— Шофьорът все още е неразумен — каза момичето, когато по улицата се появи бавно носещият се автобус. — Нищо. Той ще ви откара. Така ще е по-спокойно.
Мартин погледна накриво охранителите — но в погледа на нито един от тях не личеше студено спокойствие. По-скоро се виждаше пламъкът на фанатична преданост. Червено-черните пера показваха, че са жреци, но не бяха слепи. Навярно не бяха преминали през окончателното посвещаване в послушници…