— Скоро ще стане доста по-весело — отговори Мартин, докато сядаше. Подчинявайки се на непонятен порив, той сложи топлинната пушка на аранките върху масата. Искаше му се да направи някакъв жест — макар и високопарен, но разбираем.
— Поговори с мен, пътнико — продължи пазителят.
Той беше мършав и жилест, по-висок от Мартин, но при това някак крехък, несолиден. Повелителите на Галактиката не трябва да са такива…
Макар че кога повелителите са се отличавали със своя ръст и телосложение? Само във възторзите на придворните блюдолизци.
— Ще разкажа за онези, които остават по средата — каза Мартин. — Не за неудачниците — тяхната повест е много тъжна и скучна. Не за победителите — тяхната история не може да се разкаже с думи. Хората по средата — те винаги са повече от победителите и победените. На всяка планета, във всяка раса… дори и при пазителите.
Пазителят го гледаше, без да мига.
— Някога проблемите са се решавали много просто — каза Мартин. — Ако едно племе е придобило разум, а друго така и си е останало стадо, то се е превръщало в храна. В мишена за стрелите, които не е съумяло да измисли. В кокалени накрайници за копията. Били са прости времена — и са останали такива още дълго време. Тези, които изоставали в надпреварата, които изоставали дори с една крачка, се превръщали в роби. Вкарвали ги в резервати и анклави. Ставали от сън с биенето на заводския гонг и с първите слънчеви лъчи. Прости времена — прости решения. Но простите времена свършили.
Пазителят мълчеше.
— Някои успели да достигнат до небето. Някои успели да опитат Дървото на живота. Някои си оставили разума за резерва — както ние сме оставили инстинктите си на тавана на съзнанието. Колко е продължило това — един кратък миг или цяла епоха? Не знам. Но когато младите богове си тръгвали, изгаряйки мостовете след себе си, зад гърба им оставали хората средняци. Тези, които не били успели. Тези, които не били поискали. Тези, които избирали привичния и безопасния път на разума…
— Боговете не изгарят мостове — каза пазителят. — За целта си има хора.
Мартин се сепна.
— Благодаря за нашата история — продължи пазителят. — Но историята за хората средняци е много банална история… Тук е тъжно и самотно, пътнико.
— Вие сами сте разрушили транспортната мрежа… — прошепна Мартин. — Нали? Вие или вашите предци — онези, които не са преминали на следващото стъпало…
Пазителят мълчеше.
— Хора средняци — каза Мартин. — Ние ви смятахме за богове… или почти богове… а вие сте само хора средняци. Тези, които не са успели. Които са се съвзели от скръбта от поражението и повтарят опита! Нали?
— Тук е тъжно и самотно, пътнико — каза пазителят. На Мартин му се стори, че в гласа му наистина имаше раздразнение. — Слушал съм много такива истории.
Мартин замижа, докато в очите му не блеснаха искри. Беше почти прав. Почти беше разбрал. Истината беше някъде близо…
— Не мога… — каза той. — Почти познах, но… аз също съм такъв човек средняк! Не знам!
— Боговете отиват в небето, а неудачниците си остават на Земята. Но под това небе и по тази земя ходят хора средняци — каза пазителят. — Какво те плаши, Мартине? Какво се опитваш да разбереш? Дали ще отидеш в небето? Или ще останеш на земята?
— Опитвам се да разбера къде да отида!
— Талисман ще ти даде ключ за всички отговори. Но първо довърши историята за хората средняци.
— Ще разкажа друга — каза бързо Мартин. — Историята за момичето и птиците…
— Няма да приема друга история — поклати глава пазителят. — Ти започна един разказ и ще ти се наложи да го завършиш.
Мартин въздъхна и каза:
— Там, зад стените на твоята Станция народът на Шеали се сдобива с разум. Неудачниците няма да издържат шока и ще загинат. Победителите ще придобият разум и ще започнат да управляват новия свят. Но за повечето, пазителю, нищо няма да се промени! Абсолютно нищо. Независимо дали ще мислят, или ще се ръководят от инстинктите си — това изобщо няма да промени живота им. Не всички се нуждаят от разум. Не всички могат да мислят. И в това е вечната уловка. За хората средняци, за тези, които не искат земята, но не са дорасли за небето, има толкова място между небето и земята. Винаги и навсякъде накрая остават средняците. Моята история няма край, пазителю… както няма изход за хората средняци.
— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.
Мартин го погледна подозрително.
— Вече не искам от теб да завършиш историята си — потвърди пазителят. — Не ти задавам въпроси. Не ти давам отсрочка. Мини през Портала и продължи по пътя си.