— Какво не е наред? — попита Мартин.
Но пазителят вече беше изчезнал и го беше оставил сам.
Мартин удари с досада по масата. Нямаше го обичайното приятно усещане от малката победа. Нямаше го удоволствието от разказаната история.
Разрешиха му да мине през Портала така, сякаш му подхвърляха подаяние. Или даже разочаровано се извърнаха встрани: ако искаш — минавай…
Мартин излезе от кабината замислен и недоволен. Ирина вече го чакаше.
— Всичко ли е наред? — попита тя.
— Преминах — промърмори той и кой знае защо си спомни приемните изпити в университета.
— Не съм се и съмнявала — каза Ирина. — Браво на теб.
— Какво разказа? — поинтересува се Мартин.
— Историята за това как се влюбих за първи път.
Мартин неволно се усмихна.
— А аз си мислех, че с тази история си излязла от Земята…
— Тогава тази история още не се беше случила — отговори простичко Ирина.
Постояха и се погледаха за секунда. После Мартин я хвана за ръката и каза:
— Да вървим… трябва да побързаме.
— Защо? — напрегна се девойката.
— Не знам — отговори той. — Усещам, че нещо не е наред? Недоволен съм от своята история. Имам усещането, сякаш съм се провалил на изпит.
Ирина го гледаше, прехапала устни. После тихичко каза:
— А аз исках да предложа… да останем тук за два-три часа. Да си отдъхнем… Е… — И смутено се усмихна.
— Иринка, трябва да побързаме — каза твърдо Мартин. — Времето отлита. Чувам го как бяга покрай нас… още минута — и няма да го догоним…
— Да вървим — кимна тя.
Двамата бързо, почти на бегом, отидоха в центъра на Станцията. Залата с Порталите беше празна и при приближаването им се отвори врата.
— Може би нещо се е случило с мен… на Талисман? — предположи Ирина. — А?
— Тогава щеше да почувстваш — отбеляза Мартин. — Не, не знам. Хайде да побързаме.
Вратата се затвори зад тях, екранът на компютърния терминал светна. Мартин бързо избра Талисман, като за секунда се поддаде на изкушението да се опита да отдели два реда едновременно. Разбира се, нищо не се получи.
— През главната Станция ли ще излезем? — попита Ирина.
— А ти коя избра?
— Никоя, аз избрах само планетата…
— Тогава по подразбиране трябва да си излязла през главната Станция на Талисман… — За всеки случай отвори поддиректорията и кимна. — Да, тук са само две… Е, какво, тръгваме ли?
— Да — каза Ирина, хвана го здраво за ръката, усмихна се и отметна глава назад — сякаш се надяваше да усети стремителния полет през Вселената…
Мартин натисна Enter.
Като си беше редно, стаята не се измени.
Само дето Ирина вече не беше до него.
Мартин бавно вдигна дланта си и я притисна към лицето си. Кожата му още пазеше топлината и аромата на Ирина Полушкина номер шест…
— Гадини! — закрещя Мартин. — Мразя ви! Гадини!
Ако сега в стаята беше влязъл пазител, щеше да насочи срещу него топлинната пушка — за да изчезне също толкова лесно и безвъзвратно, като Ирина.
Но никой не влезе. Беше му оставено пълното право да чупи терминала, да рита по стените и да плаче до послушно отварящите се врати.
Част седма
Виолетово
Пролог
Фазанът по бохемски е екзотично ястие за Русия. Вече бяха минали петдесет години от излизането на екран на филма „Диамантената ръка“, но „дивечът“ така си и остана символ на разпуснат гуляй, в който участват или ловци, или — откъдето и да ги погледнеш — съмнителни типове.
Затова пък из необширните простори на Чехия дивечът може да се срещне във всеки приличен ресторант. Нека шкембестите немски бюргери и гладните за впечатления руски туристи се нахвърлят на „печения глигански джолан“, наденичките и други ястия, приготвени от най-добрия приятел на Мечо Пух69, нека американските туристи, убедени в диетичните свойства на кока-кола лайт, да ядат хамбургери в „Макдоналдс“. Сериозният човек, склонен да контролира равнището на холестерол в кръвта и броя на дупките на колана си, би трябвало да обърне внимание на дивеча във всичките му разновидности. Шницели от сърна, месо от див глиган с меден сос — ето го нашият избор.
И фазан по бохемски — достоен представител на вкусната и здравословна храна.
Разбира се, само по себе си фазанското месо е сухичко, така че преди да се изпече, изчистеният фазан трябва да се обвие в дълги ивици сланина. Пече се не по-малко от час, като от време на време се полива със собствения му сок. После в този сок се добавя сметана и бяло вино и така се получава забележителен сос. Прекрасен привкус на фазана придава червеното зеле — в задушен вид то придобива лилав цвят.