След два-три часа той реши да се поразсъблече. Свали тениската си и я прибра в раницата, разкопча и нави крачолите си над високите туристически обувки. Не се събу — ръбестата подметка беше много подходяща за скоковете. Никак не му се искаше да се подхлъзне, да удари глава в най-близкия обелиск и да се нареди сред безследно изчезналите. Почина си малко и похапна финландски ръжени сухари, сладникаво обезсолено швейцарско сирене ементал и пи вода от канала. Водата наистина беше солена, но приятна на вкус — като хубава минерална вода. Обелиските наоколо вече не го дразнеха и не ги асоциираше с гробище — бяха станали обикновена част от релефа. В канала изпляска някаква риба с жълт корем, решила или да си поеме въздух, или да се полюбува на пришълеца. Мартин прекара ръка по стената на канала и събра в шепата си няколко зеленикави водорасли. Опита ги. Не му харесаха — бяха прекалено застояли и солени, макар и да не предизвикваха отвращение. Знаеше, че на планетата варят алкохол от водорасли, но нямаше представа от кой вид. Може би използваха кафеникавите ленти, с които беше обрасло дъното, а може би и пухкавите листенца, които се носеха свободно по водата. Във всеки случай не очакваше изключителни вкусови качества от местните напитки — иначе щяха да ги внасят на Земята. Може би дори това влизаше в замисъла на неизвестната раса, превърнала планетата в паметник.
Мартин се зачуди дали пазителите знаят нещо за строителите на Библиотека. Но не можеше да очаква отговор от тях, така че изостави напразните размишления. Може би планетата бе създадена от самите пазители? Вероятно заради някаква шега. Та нали никой не знаеше какво всъщност мотивира пазителите да прекарват транспортната си мрежа през Галактиката. Може би извратено чувство за хумор? Интересно им е да наблюдават носещите се между звездите диваци, които напразно се опитват да разберат какво се случва? Една версия, не по-лоша от всяка друга.
Но Мартин се смяташе за практик, затова не се задълбочи в размишления, а свери посоката си на движение с компаса и продължи по пътя си. Слънцето постепенно се спусна и се плъзна зад хоризонта. Веднага започна да се стъмва. Във въздуха на планетата почти нямаше прах, който да осигури нормален здрач. Мартин спря на първия по-голям остров, опъна мъничка палатка и запали спиртна лампа, над която закачи котле. Чаша гореща грахова супа от консерва с надробени ръжени сухари; чаша силен цейлонски чай, не твърде изискан, но тръпчив и ароматен — това е всичко, което му трябва на човек преди сън.
Докато се унасяше, стиснал карабината в ръка, Мартин размишляваше за момичето Ира, което се държеше така уверено на чуждата планета. И тъкмо преди да заспи, най-накрая успя да формулира неприятната мисъл, която го терзаеше през последното денонощие.
В стаята на Ира Полушкина не беше видял нищо, което да предизвика учудването му. В дневника й и в писмата й намери само онова, което можеше да се очаква от дневник и писма на седемнайсетгодишна девойка. Таткото с рядко по руските географски ширини име беше обрисувал дъщеря си напълно точно.
А такива неща не се случват.
Никога!
Мартин издиша със съскане през стиснатите си зъби, изразявайки досадата си. Все пак го бяха прекарали. Той още не знаеше точно как, но вече беше решен да си изясни ситуацията докрай.
С тази сериозна мисъл уважаващият себе си човек Мартин заспа.
4.
Надничащото иззад хоризонта слънце го завари да се приготвя за път. Още в станцията беше нагласил часовника си, обикновен и надежден „Касио-Турист“, на времето на Библиотека, и той го събуди преди разсъмване. Когато съвсем се развидели, вече беше потеглил. Спокоен ход, засилване, прескачане на канала… Спокоен ход, засилване… Сянката му се стелеше пред него, плашеше рибата в каналите миг преди скока и служеше като прост, надежден ориентир. Скоро тя се сви, плъзна се към краката му и той започна да поглежда по-често към компаса. Усещаше, че наближава селището.
И все пак навлезе в Енигма неочаквано. Селището се оказа съвсем мъничко — не повече от двайсетина палатки, разположени много нагъсто, по няколко на островче. Две жени, облечени с дълги басмени рокли, разпалваха огън от пресовани на брикети сухи водорасли. Те реагираха спокойно на приближаването му — само едната надникна в голяма оранжева палатка, каза нещо и се върна към работата си.