И изчезна.
А Мартин тръгна към края на верандата, за да слезе от нея.
Към бялата пяна от облаци, облизващи стъпалата на Станцията.
Облаците, пълзящи по черните огледални скали, които като редки айсберги се подаваха от бялата равнина. Бели облаци под виолетовото небе и забития над планетата мъничък, нажежен до бяло гвоздей на слънцето…
Всичко приличаше на детски анимационен филм, където можеш да бягаш по облаците, да се премяташ в еластичен памук и да правиш снежни топки от пара. Мартин знаеше, че няма приказки, и ако странната субстанция на Беззар издържа човешкото тяло, то облаците на Талисман не са способни на подобни фокуси.
И все пак, когато отпусна крак в плътната бяла мъгла, задържа дъха си — сякаш очаквайки, че облакът ще издържи тежестта му.
Мъглата се разсея — както си е редно за всяка прилична мъгла.
Мартин започна да се спуска, чувствайки под краката си все същите стъпала. Мъглата се издигаше все по-нагоре, докато не стигна до брадичката му. Тогава той спря за миг. Наоколо се простираше хълмисто бяло поле, пълзящо бавно по волята на ветровете. Ослепителната точка на слънцето изгаряше темето му. В полезрението му бяха не по-малко от десет скали — най-високата се издигаше на стотина метра над облаците и в разчупените черни огледала се отразяваше Станцията с нервно подмигващия й фар.
Станцията беше нестандартна и много красива, приличаше на малък замък от черен камък, покрит от покрив с бели керемиди.
Колко щеше да е щастлив, ако до него беше Ирина! Колко хубаво щеше да бъде да се позабавляват, снимайки се един друг — до шия в облачното мляко, правейки се, че наистина крачат по облаците, улавяйки удачния ракурс — например отражението на Станцията в огледалната скала… Колко зловещо, но сладостно би било да влизат заедно в пяната на облаците, хванали се за ръка, заслушани в дишането си.
Но Ирина — неговата Ирина — вече не беше във Вселената.
Тя не просто беше умряла — тя беше изчезнала. Бяха я изтрили с невидим курсор, като печатна грешка, като излишна буква, появила се случайно на монитора на живота.
Остана само споменът. Топлината на ръката й все още грееше дланта му — така боли ампутираният крайник, нежелаещ да се примири със смъртта…
Мартин изгледа Станцията с омраза.
И пристъпи, потапяйки глава в облака.
Това изобщо не приличаше на многократно възпяваните лондонски мъгли… впрочем, никога не му се беше удавало да завари Лондон в мъгла. Но облаците на Талисман не приличаха и на обикновената мъгла, която се стели есен по горичките на Подмосковието или целенасочено се стича към летищата. Те мигновено скриха от Мартин дребното зло слънце, но останаха светли, едва ли не светещи — сякаш вървиш в течна светлина. Освен това изобщо не се усещаше влага. Суха пара, като от изпаряваща се въглеродна киселина, но при това топла…
Той закрачи по спускащата се стръмно надолу стълба. Камъкът скоро свърши и стълбата стана дървена.
Мъглата сияеше, изглеждаше даже, че не скрива околния свят, а го осветява. Дървените стъпала под краката му проскърцваха. Няколко пъти се отклони встрани, натъквайки се на силно опънато въже — импровизирани перила, а същевременно и опора на стълбите. Най-накрая се предаде и тръгна покрай въжето, плъзгайки ръка по него.
Не беше възможно да разбере дали е сам на стълбата — дали напред вървят други скоро пристигнали пътници, а насреща се изкачват уморени талисмански туристи. Видимостта беше не повече от два-три метра, звуците потъваха в мъглата. Чуваше се само слабото монотонно скърцане на стъпалата…
А може би това беше за добро. Мартин знаеше, че Станцията е разположена на почти двеста метра над повърхността на планетата. И макар във вътрешността на мъглата почти да нямаше вятър, спускането по крехката конструкция все пак си беше неприятно.
Светлината на мъглата постепенно помръкваше. Към края на пътя Мартин вървеше в мъждив неуютен полумрак, но затова пък отпред се появиха електрически светлинки. Селището Амулет, неофициалната столица на Талисман, беше потънало в изкуствена светлина. На местните жители никога не им се налагаше да пестят електричеството.
Мартин срещна първия златотърсач веднага след слизането си от стълбите. Под краката му сега имаше огледално чист камък, на места блестящ, хлъзгав като лед, но в по-голямата си част напукан и захабен.
Златотърсачът седеше на четири крака пред „сейф“ — подаващ се от камъните кръгъл люк с диаметър половин метър. Разбира се, люкът беше от същия черен камък, както и цялата твърд на Талисман.
— Мир вам! — каза Мартин, приближавайки се толкова близо, че смътният силует на златотърсача придоби очертания.