Златотърсачът, неспретнат младеж, се обърна и го изгледа напрегнато. После брадичката му потрепна и той неохотно отговори:
— Мир…
— Как се справяте? — попита Мартин, кимайки към капака на „сейфа“.
Златотърсачът неопределено сви рамене. В същия момент часовникът му изписука и той се зае да отвърта капака в посока, обратна на часовниковата стрелка. Капакът явно беше тежък, но младежът не помоли за помощ.
— Справяте ли се? — попита Мартин. — Да ви помогна ли?
Младежът със сумтене отмести капака. Погледна в „сейфа“ — малка вдлъбнатина в камъка. Вътре нямаше нищо.
— Ще ми провърви следващия път — каза младежът и се зае да завива камъка. Върху каменния диск с ярка флуоресцентна боя беше написано осемцифрено число и буквата „8“. След като приключи, младежът докосна часовника си, нагласявайки таймера си.
— С интервал от четирийсет и три минути? — блесна с ерудицията си Мартин.
— Това е бърз сейф. С интервал двайсет и четири и половина… — отговори неохотно младежът. — Ти какво? Да не си решил да се захващаш със златотърсачество? Напразно, гадна работа. Ще пукнеш от скука.
— Не, тук съм по други дела — отговори учтиво Мартин.
Гласът на младежа веднага стана по-отзивчив.
— Е, какво пък, тук е забавно… ще ме черпиш ли цигарка?
Мартин безмълвно му поднесе почти пълния пакет.
— Охо… — възкликна лакомо младежът. — Може ли да си взема две?
— Вземи целия пакет.
— Благодаря — изрече прочувствено златотърсачът. — Добрите хора са рядкост в наши дни. Андрей!
— Мартин — отвърна детективът, стискайки без особен ентусиазъм отдавна немитата ръка. Седна до златотърсача и продължи: — Я кажи, често ли попада нещо ценно?
— Не особено — въздъхна златотърсачът. — Веднъж на сто — сто и трийсет отваряния се намира нещо. Схеми, пурпурен прашец, спиралки… но това са дреболии. Стигат, за да се преживява, но не повече.
— А по принцип намират ли нещо интересно?
— Намират — съобщи Андрей, жадно дърпайки от цигарата. — На някои им върви… Една девойка миналата седмица намери ключ.
— Ключ? — попита недоверчиво Мартин.
— Ами така го нарекоха. Цилиндър — младежът изрисува във въздуха нещо, наподобяващо дебел молив — с нарези и изпъкналости. Ясно е, че може и изобщо да не е ключ, но в оказиона вече са готови да броят трийсет хиляди евро за него!
— Яко! — съгласи се Мартин. — Но нали засега от нито една находка не може да се извлече реална полза?
— Пурпурният прашец лекува настинка — отговори сериозно младежът. — Отведнъж, достатъчно е само да го смръкнеш. Спиралите са много добри проводници на ток, разправят, почти като свръхпроводниците… Военните много ги купуват. И вашите, европейските, и щатските, дори нашите.
— Аз съм руснак.
— С такова име? — младежът се изкикоти. — Ама че работа… На мен и без това ми е все едно нужни ли са тези боклуци някому, или не. Важното е да плащат пари за харчене.
— Курорт за сталкери — въздъхна Мартин.
— Това пък какво е? — настръхна младежът.
— От една книжка… забрави… — каза Мартин, разглеждайки с любопитство люкчето на „сейфа“. „Сейфовете“ бяха главната причина, поради която на Талисман се стичаха хора и извънземни. Никой не знаеше как действат, но в херметично затворените сейфове периодично се появяваха странни, непознати на нито една цивилизация предмети. Важно беше само да се изясни интервалът, през който работи „сейфът“, и капачето да се отвори навреме — предметите се задържаха не повече от две-три минути, след което изчезваха безследно. Имаше теория, че мрежата от „сейфове“ е свързана помежду си с хиперпространствени преходи — та нали към сейфовете не водеха никакви тайни проходи, а прецизно изрязаният заедно с парче скала „сейф“ продължава да работи още известно време. Така и не намираха употреба за откритите предмети, но всички раси за всеки случай се стараеха да купуват загадъчните артефакти.
— Ето какво мисля аз — каза младежът, сякаш беше прочел мислите му, и запали втора цигара: — Това не е никаква транспортна мрежа. Какво си мислят нашите идиоти? Стоят си тези неща по сейфовете и за по-голяма безопасност прескачат насам-натам…
— А ти как мислиш?
— Аз мисля — каза гордо златотърсачът, — че това е сметище. Някъде там, долу, живеят извънземни. Те изхвърлят целия си боклук на повърхността, в кофите за боклук. Той лежи тук известно време и се унищожава… А ние сме се научили да им отваряме капаците и да се ровим в боклука…
— Интересно — съгласи се Мартин и погледна младежа с по-голямо уважение. — Но защо боклукът е толкова еднообразен? Защо не го унищожават на място? Защо някои от нещата все пак работят? Защо изхвърлят и тях?