— Никога ли не ти се е случвало да изхвърлиш случайно хубава вещ? — отговори с въпрос Андрей. — Разни часовници… пръстени… батерийка…
— Така е — кимна Мартин.
— Ето! А относно това защо не ги унищожават на място… може да са такива чистници, че да им е неприятно да горят боклук вкъщи. А боклукът е еднообразен, защото по-голямата част я рециклират, изхвърлят само абсолютно ненужните…
— Браво — каза Мартин. — Напиши една статия за „Дайджест на пътешественика“.
— Това и смятам да направя — отговори скромно младежът. Часовникът му отново изписука и той се зае да отваря сейфа. Този път Мартин рискува да му помогне — младежът не възрази. Отместиха тежкия капак — и в девствено чистата преди малко вдлъбнатина откриха шепа пурпурен прах.
— Денят не е пропилян напразно — зарадва се златотърсачът. — Това са сигурни двеста евро!
Извади от раницата си стъклено бурканче, плоска лъжичка и четчица. Погледна накриво към Мартин и каза:
— Съгласно моята версия пурпурният прашец представлява екскрементите на извънземните.
— Значи не лекуваш настинката си с него? — уточни Мартин.
— Лекувам — каза младежът, прецизно събирайки прашеца.
— Е, пожелавам ти късмет — каза Мартин. — Ще тръгвам… Къде е най-добре да отседна?
— В „Умрялото пони“ — отговори лаконично златотърсачът.
Мартин прихна, после кимна и тръгна към светлинките на селището. Когато се отдалечи на солидно разстояние, извика на Андрей:
— Слушай, а как се казва девойката, която е намерила ключа?
— Виждам, че изобщо не се интересуваш от печалбата! — развесели се младежът. — Казва се Ирина!
— Разбрах — отговори Мартин.
— Само че тя не иска да продава ключа, напразно крещиш… — чу се откъм мъглата.
Мартин не отговори — вече крачеше по черния камък към светлинките на селището. Няколко пъти попада на хлъзгави участъци, веднъж даже падна и се попързаля, любувайки се на изкривено отражение на лицето си в тъмното огледало.
После достигна една от електростанциите на селището. Заобиколени от символична ниска ограда, от скалите стърчаха десетки метални пръчки, скосено забити в камъка. Те бяха свързани по двойки във верига, а по-нататък към селището тръгваше дебел, добре изолиран кабел.
Електричеството беше навсякъде из Талисман. Само покопай по-надълбоко — и потърси две точки със значителна разлика между потенциалите. С течение на времето тайнствената електроцентрала се изтощаваше, но спокойно си работеше година-две.
Мартин тръгна по кабела и скоро се озова в покрайнините на Амулет. Не беше трудно да се разбере защо са избрали за селище точно това място — тук течеше плитка широка река. От спокойната вяла вода се издигаха ниски дървета — източник на храна и строителни материали. Край брега седеше старец с пушка на гърба — охраняваше плантацията. Той погледна Мартин доброжелателно, но все пак с професионалното внимание на караул.
Мартин му махна с ръка. Нямаше намерение да посяга на обществената (а може би и частна) собственост.
Трябваше му Ирина.
И ключа към тайните на Талисман.
1.
Тук не обичаха меките окраски.
Опалесциращата бяла мъгла и без това изменяше цветовете. Превръщаше червеното в розово, ултрамарина — в резедаво, бежовото — в зеленикавожълто, а кафявото — в цвят на придобила тен кожа.
И всяка къщурка в селището се сражаваше с натрапливите пастелни тонове, обличайки се в крещящи цветове. Ако е малинов — ще е до гланцов блясък, до сочността на прясна кръв. Ако е лазур — ще е звънлив като утринно небе над Средиземно море. Ако е зеленина — ще е гъста, ментова. Ако е синьо, ще е истински синьо; това, което в английския език се нарича royal blue71, а в руския не се нарича никак от времето на болшевишката революция.
И дори кремавите стени на кръчмата „Умрялото пони“ бяха боядисани с нещо толкова кремаво, че скромният пастелен тон се беше превърнал в пронизващ, тържествуващ каймачен взрив, във вълшебна къщичка от сварено кондензирано мляко, която биха могли да измислят братя Грим, ако им се беше случило да се родят в Съветския съюз.
Мартин си спомни със закъснение, че една от най-добрите стоки за Талисман бяха боите. Сега знаеше защо.
А на вратата на „Умрялото пони“, облечена с къса светлосива рокля, стоеше Ирина Полушкина.
Мартин спря на крачка от нея. Мълчеше — думите бяха безполезни.
Бавно, като насън, Ирина пристъпи срещу него. И се притисна към гърдите му.
— Никъде няма да ходим — прошепна Мартин, криейки лице в косите й. — Чуваш ли, Иринка? Никъде. Ще си останем на Талисман. Завинаги. Ти и аз. Чуваш ли?