Думите потъваха в мъглата. Шумолящите сенки на минувачите се носеха покрай тях, иззад затворената врата на кръчмата долиташе тихият звук на непозната музика. Ирина продължаваше да се притиска в него, сякаш нямаше сили да се отдръпне и да погледне в очите своя злополучен спасител й любовник.
— Как? — все пак прошепна девойката.
— Просто изчезна — отговори Мартин. — Беше в Станцията на Шеали, а в Станцията на Талисман те нямаше.
Най-накрая се реши да я хване за ръката.
Дланта й беше топла и жива.
Съвсем същата.
— Знаех отдавна — каза Ирина. — Още след… след Прерия се досетих. А и тук се заговорих с един човек… общо взето, стана ясно как ще приключат нещата. Затова и седях на място, чаках…
— Мен? — попита Мартин.
— Първо старицата с косата — отговори спокойно Ирина. — А след това започнах да чакам теб.
Отлепи лице от гърдите му и погледите им се срещнаха.
Очите й бяха сухи и спокойни.
— Струва ми се, че съм нейният вестител — прошепна Мартин.
Ирина поклати глава.
— Не. Ти си неин съперник. Само че на никой още не се е удало да спечели тази битка. Да вървим, Мартине.
Тя го поведе към вратите на „Умрялото пони“.
— Ирина… — каза той, но тя притисна пръст към устните си и прошепна:
— Шт! После.
И се усмихна.
В този миг с яростта на обречен осъзна той осъзна, че никога няма да може да спори с Ирина Полушкина, последната и истинската. Че неговите думи „ще останем на Талисман“ не са просто думи, че той наистина никога няма да може да я напусне.
Повече няма да може да живее без това момиче.
Така че не каза нито дума повече, а хвана по-удобно топлинната пушка и влезе подир нея в кръчмата „Умрялото пони“.
Понито си беше на мястото. Стоеше на каменния постамент до голямата камина и гледаше тъжно посетителите със стъклените си очи. Късата козина се беше протрила на места — не от друго, а от любопитните докосвания на подпийналите гуляйджии, но като цяло чучелото изглеждаше прилично.
— Защо пони? — попита риторично Мартин, промъквайки се подир Ирина към дъното на залата. Нямаше много посетители, но Ирина явно се стремеше към най-уединеното място. Във вътрешността на таверната я нямаше вездесъщата завеса от мъгла и това даже някак напрягаше, караше човек да се чувства гол и беззащитен. — Защо е трябвало да мъкнат тук горкото животно?
— Като товарна сила — отговори мрачно Ирина. Изглежда и на нея й беше мъчно за понито, издъхнало на чуждата планета.
— А от какво е умряло?
— Ами ей така — просто взело, че умряло — отговори философски тя. — Знаеш ли как се е казвало? Фродо!
Мартин кимна. Беше очаквал нещо подобно.
Стопанинът на „Умрялото пони“ се оказа нисък тъжен човечец, който приличаше на качествено, но портативно копие на скандинавец — синеок, с дълги светли коси и правилни черти на лицето. Само да беше висок над метър и шейсет — и всичките посетителки щяха да са негови!
— Мир вам! — поздрави той тъжно Мартин, като дойде лично на масата и избърса чистата покривка с пластмасова четка. — За пръв път ли сте на Талисман?
— Да, не ми се е налагало по-рано… — отговори предпазливо Мартин. Стопанинът на кръчмата му приличаше на някого. Даже не в лицето, а в печалните очи… — Извинявайте… вие скоро напускали ли сте Талисман?
— А какъв смисъл има? — попита замислено кръчмарят. Внезапно настръхна и погледна Мартин: — Какво, да не сте срещали някой, който прилича на мен?
Мартин погледна накриво Ирина, но девойката седеше спокойно… нима тя не виждаше приликата?
— Знаете ли, ако ви подстрижат и хубавичко ви поизмъчат, заставяйки ви да поскитате из чужди планети, а после ви сложат кръгла шапка и револвер на кръста…
— Ааа — кимна кръчмарят, успокоявайки се моментално. — Разбрах. Ирочка също ми разказа… тя го е срещнала на Прерия 2…
— Роднина? — уточни Мартин, докато мъчително решаваше дали да разкаже за смъртта на малкия каубой, или да премълчи.
Кръчмарят погледна въпросително Ирина. Тя кимна:
— Разкажете му, Юра. Той ще повярва.
Кръчмарят кимна и безмълвно се отдалечи към бара. Върна се с три пълни халби бира — явно от бутилки, прекалено бързо ги беше налял, като се има предвид, че пътьом успя и да нареди строго нещо на сервитьорката и да поговори учтиво с друг клиент. Седна срещу Мартин, вдигна бирата и каза:
— Черпя.
— За ваше здраве — отговори Мартин.
Кръчмарят отпи голяма глътка и каза:
— Общо взето — разказвам веднъж, няма да повтарям, нито пък да споря. Ако щете вярвайте. Аз съм Юрик едно. А той е Юрик две.