Мартин учтиво чакаше продължението. Ясно беше, че кръчмарят обича да разказва тази история и си е изработил определен ритуал.
— Преди десет години реших да си опитам щастието на Талисман. Натоварих Фродо с пиене и разни съдове… разбирате ли, любезни страннико…
— Мартин, просто Мартин.
— Разбирате ли, Мартине, аз съм начетен човек и прекрасно знам — при всяка златна треска… А какво става сега тук, ако не златна треска? Та… при всяка златна треска може да се забогатее по различни начини. Глупаците ще тръгнат да търсят съкровища, работягите — да копаят злато, авантюристите — да ограбват караваните. А аз съм спокоен, мирен човек… някога дори бях интелектуалец. Избрах си Талисман — тук винаги ще се стича народ. И реших да направя кръчма. Къде ще дойде забогателият внезапно златотърсач? В магазина? В жалката си колиба? В банката? Не, Мартине. Той първо ще дойде при мен! Да отбележи късмета си. И натоварих понито…
— Много разумен подход — потвърди Мартин и огледа кръчмата — здрави каменни стени, сложна желязна решетка пред камината, изобилие от стъклени съдове и бутилки зад бара. Или покойният Фродо е имал товароподемност на слон, или Юрик се е оказал гениален търговец, а златотърсачите на Талисман до един са алкохолици.
— Страх ме беше да минавам през Портала… — призна Юрик. — Е, и като си с момиче, първия път те е страх… Извинявайте, Ирочка.
— Няма нищо — кимна девойката, отпивайки от бирата си. Явно вече беше слушала историята, но сега се наслаждаваше на повторението й.
— Подпийнах… за смелост. Естествено, престарах се… Отидох при Портала — морето ми до колене… Избрах Талисман. Преминах… — Кръчмарят отново отпи от бирата. — Погледна предизвикателно Мартин: — А после идва при мен един пазител и започва да се извинява!
— Охо! — възхити се Мартин.
— Така де… Подвела ги прехвалената им техника. Като се заобяснява… Каза, че Земята току-що се е включила към транспортната мрежа и още не са направени достатъчно опити с хората… Накратко казано, когато съм минавал пиян през вратата, в мен сякаш са съществували две личности. Юрий едно и Юрий две. И техниката на пазителите е засякла и двамата. Аз дойдох на Талисман… а онзи, вторият…
— … е излязъл на друга планета! — възкликна Мартин. Когато видя обидения поглед на кръчмаря, побърза да добави: — Вярвам ви, вярвам ви!
— Не, не е излязъл веднага. Нещата са още по-лоши. Той сякаш бил разпратен на всички Станции във всички светове! И постепенно Порталите започнали да го изхвърлят — тук един екземпляр, там — друг. Някой — веднага, друг — след година-две. Последния го изхвърлиха преди две години. Получили са се няколкостотин от онези, вторите, преди пазителите да успеят да спрат процеса. Аз им казвам — изтрийте онези, излишните. А те категорично ми отказаха. Разправят: разумът е свещен дар и нямало да унищожават абсолютно невинните двойници. Още повече, че и те самите щели да загинат — от най-различни случайности. Като че ли законите не мирозданието не търпели подобни произшествия и природата сама щяла да започне да прибира излишните…
Мартин намери под масата ръката на Ирина и я стисна здраво. Тя кимна с разбиране.
— И ето че аз заседнах тук… — продължи мрачно Юрий. — Защото каква е работата? Ако премина през Портал, докато поне един мой двойник е жив, аз ще изчезна от реалността. Ще вляза през Портала, а няма да изляза от него. Така че… пазителите ще ми съобщят кога мога да се върна. Но засега се мотаят още много от онези. Отначало измираха много бързо — и от същите тези случайности, и просто от нерви — нали на тях пазителите също са им обяснявали ситуацията, а някои се озовали на гадни планети. Някои даже са се заели с бандитизъм — веднъж живеем, няма изход, весели се, душа!
— Ето защо ги преследваха ловци на глави! — разбра Мартин.
— Едва ли. Онези, които са кривнали от пътя, в първите години са ги застреляли — поклати глава Юрик. — Тук има нещо друго… Ако моят двойник ограби или убие някого, или го притиснат до стената — той от глупост веднага хуква към Портала. Влиза и не излиза — отива по дяволите! А ако преследването му продължи? Ловците на глави не изчезват. Рано или късно се натъкват на друг втори, в съвсем друг свят. Взимат го за беглеца. И му казват: елате с нас. А той не бива да влиза в Станцията. Така че… — Юрий разпери ръце.
— Слава Богу — каза Мартин. — Толкова мил, симпатичен човек… не ми се иска да мисля, че е бил негодник.
— Аз съм милият човек! — отсече кръчмарят. — Юрик едно! А за Юрик две не отговарям!
— Да, животът не го беше щадил — кимна Мартин. — Той изглеждаше… много по-стар, врял и кипял…