— Може — кимна Мартин. — Може и още как. Глобална катастрофа… разумът оттук насетне е проклятие… Но някакъв метежник ТайГедар се е отказал да регресира до равнището на животно…
— Всичко се върти около разума — кимна Ирина. — Дар или проклятие е той? Финален етап или спирка по пътя?
— Тези раси, които напълно са се отказали от разума, ние дори не ги забелязваме — прошепна Мартин. — Всички онези планети, които сега се колонизират… ние мислехме, че на тях никога не е имало разумен живот, а всъщност го е имало… и някои от местните зверове са бившите господари на планетата!
— Туземците от Тропа все пак някога са били разумни, клетите оулуа са деградирали, но не докрай — зае се да изброява Ирина. — Шеалите са избрали най-екзотичния вариант — разумни деца, възрастните се отказват от разума.
— И със сигурност има още варианти — прошепна Мартин. — Боже мой… как ни е провървяло.
— Така ли мислиш? — попита скептично тя. — А ситуацията при гедарите не ти ли харесва? Девойката Иринка щеше да си седи вкъщи, да яде и да лудува в леглото… Идваш и я изнасяш на килимчето в коридора. Винаги се радва да те види, върти опашка, носи ти чехлите със зъби…
— Пфу — каза Мартин, гледайки усмихнатите й очи. — Тези „щастливи“ гедари се занимават с жените си, учат ги да мислят.
Ирина погледна замислено в тавана.
— Току-виж… науча както трябва езика на шеалите, премина през обреда в храма им…
Мартин се наведе през масата и я целуна.
— Това е то — каза Ирина след минута. — Хайде, давай да мислим по-нататък. Щом ни се удава.
Мартин огледа под вежди залата. Като че ли странната целувка не беше привлякла внимание. Благодарен беше на златотърсачите от Талисман за деликатността им…
— А какво има да мислим? — попита той. — Предишният опит на пазителите да донесат в Галактиката мир и изобилие е приключил с катастрофа. Или законите на природата, или суровият Господ — можем да не се тормозим с това каква е разликата между тях — са хвърлили здрав пердах на ленивите си деца. Възможно е някои да са се примирили и да са преминали на следващия етап на еволюцията. На нас не ни е по силите дори да ги забележим. Някои са се смъкнали до равнището на животни… в различни вариации. Ние ги забелязваме и ги причисляваме към разряда на добитъка. А по-голямата част се е съвзела, размножила се е отново и се е заела със старите си дела. Включително и пазителите. Откъдето следва, че ще има нов пердах.
— Алтернативата е пазителите да бъдат убедени да изключат транспортната мрежа.
— Първо, няма да се получи — поклати глава Мартин. — Второ, това ще бъде само отсрочка. Всички раси ще стигнат самостоятелно до това положение.
— Но трябва да има и друг изход — каза Ирина. — Ненапразно и Талисман е в списъка.
Мартин въздъхна. Колко пъти трябваше да повтаря, че знанията му за Талисман са почерпени от „Дайджест на пътешественика“, „Гарнел и Чистякова“, „Енциклопедия на световете“ на „Майкрософт“ и други подобни издания…
— Иринка, ако имаш какво да кажеш… — започна той.
Но в този момент към тях най-накрая се приближи сервитьорът със специалитета на заведението на „Умрялото пони“.
И Мартин с облекчение прекрати речта си.
2.
Човекът е всеядно същество. И при условията на мек, топъл климат, ниска двигателна активност и не много често използване на половата функция, той спокойно може да мине и само с растителна храна. А ако тя е в изобилие, мястото на физическия труд се заема от опитите да се постигне нирвана.
Човекът е хищник. Веднъж на Мартин му бяха разказвали за един индийски юноша, който спечелил поредния конкурс за индийско-руска дружба и го изпратили в приятелска Русия. И първото нещо, за което момчето разказало задъхано на посрещналите го руски приятели, било за „изумително вкусните кафяви питки“, с които го нагостили в самолета на „Аерофлот“. Когато разбрал, че разсеяната стюардеса го е нахранила с котлети, му станало много тъжно и обидно. Но това вече няма отношение към потребностите на организма, а говори само за силата на моралните устои. Отслабналият от вегетарианството млад организъм изобщо не протестирал срещу месото…
Мартин, може би, би отказал само кучешко. Отново изключително от морални съображения. Така че донесеният от сервитьора специалитет на заведението изобщо не го шокира.
— Конско месо? — попита той, гледайки червените късчета студено варено месо.
Сервитьорът кимна, очаквайки реакция. Освен конското месо, в специалитета на заведението „Умрялото пони“ влизаха късове варено тесто, оформени във формата на копито, малко твърдо сиренце, направено на топки, и някаква млечнокисела напитка. Мартин я опита и се възхити — истински казахски кумис!