— Прекрасно — каза той, докато посипваше обилно конското с горчица. Мнозина смятат, че конското месо е отвратително на вкус. Горките глупаци! Те ядат конското горещо, а може би дори пият бульона. А конското месо е хубаво само студено, тогава никакво телешко или свинско не може да се сравни с него…
— Не успя да те шокира — каза Ирина. — Такова му е чувството за хумор на кръчмаря. Понеже заведението е „Умрялото пони“, черпят всички новопристигнали с конско месо.
Мартин поклати глава, понечи да отвори уста, за да разкаже за целебните свойства на конското месо и за задължителното му използване при приготвянето на видовете пушени салами… Но си спомни за надписа „Сноб“ върху личното си досие и глътна подготвената реч заедно с парче месо.
— Предполагам, че това смущава новаците — предположи Ирина. — Но ти вече си бил на толкова светове… Мартине, чу ли за ключа?
Той кимна.
— Ето го — каза тя и му подаде една от верижките на шията си. Вече беше забелязал, че тя носи на врата си цели три верижки — една с кръстче, друга с жетона си на пътешественик, а третата беше сметнал за най-обикновено украшение.
Оказа се, че на нея виси „ключът“.
Той се оказа по-малък, отколкото си го беше представял. Даже не беше молив, а огризка от молив. Тънко прозрачно синкаво цилиндърче с мътни капки във вътрешността и отвор, през който беше прекарана верижката.
— Що за боклук? — попита риторично Мартин. Разбира се, пурпурният прашец не впечатляваше повече… но от него излизаше някаква неуловима аура за извънземност. А това нещо тук…
— Не ти ли харесва? — попита Ирина с усмивка.
— Стъклена дрънкулка — произнесе присъдата си той. — Ако в някой филм героят намери подобно нещо, веднага щеше да стане ясно, че това е ключът от най-главния сейф на извънземните. Или детонатор, останал от Големия взрив… Но ние не сме във филм. Ирка, това е просто стъклена дрънкулка!
— Вярно е — каза тя тихо. — Взех я от Станцията, когато дойдох тук. От кошчето за боклук.
Мартин се опули.
— Кой ще изхвърли ценен артефакт в боклука?
— Кой ти е казал, че това е ценен артефакт? — попита тя шепнешком. — Това си е боклук. Дори и да е чуждопланетен.
— И ти какво, реши да измамиш златотърсачите? — вцепени се Мартин. — Ако научат…
— Никого не съм мамила — отговори Ирина с мила усмивка. — И говори по-тихо, за Бога! Аз, между другото, никога не съм заявявала, че съм намерила това нещо в „сейф“. Просто го показвах и казвах, че съм го „намерила“. А какво са си измислили хората не е мой проблем.
— Защо? — попита Мартин след кратка пауза.
— Ето какво мисля аз… — Ирина стана сериозна. — Талисман не е Библиотека. Тази планета не е мъртва. Тук има странна мъгла. Тук дори скалите под краката ни са електростанция. Тези сейфове работят… и повярвай ми, в тях намират не само прашец! Ако този свят е останал от предишната експанзия на пазителите, значи в него има нещо. Нещо много ценно. Може би това е център за управление на цялата им империя?
— Те нямат империя — промърмори Мартин, наливайки си още кумис. — Имат една уютна планета и хиляди кораби. И това е всичко! Ако тук беше някакъв техен център, нямаше да допуснат тълпи диваци да се ровят в земята.
Ирина не почна да спори.
— Но важен ли е с нещо Талисман? Важен е! Значи трябва да се узнаят тайните му. А кой е най-лесният начин?
— Да поживееш тук някоя и друга година. — Мартин огледа кръчмата замислено.
— Да се запознаеш с хора, живели много години на Талисман! — отсече Ирина. — Да станеш свой човек сред онези, които вече са се добрали до нещо. А какво е нужно за целта?
Мартин кимна.
— Разбирам. Да се направиш, че владееш равностойна тайна… Е, и как се справяш? Дойдоха ли при теб местните масони, приеха ли те в ложата си и споделиха ли информацията си?
Ирина поклати глава някак неопределено.
— Е… трудно е да се каже. Може и да са дошли. А може и да съм си го внушила.
— Местните масони. Братството на Талисмана… — размишляваше Мартин. — Многоуспешни и умни златотърсачи… Да речем, някой може да намери закономерност в работата на сейфовете… Какво пък, да играем. Ва банк, нали?
— Да, но как? — попита с любопитство Ирина.
Мартин взе „ключа“ заедно с верижката и ги скри в джоба на ризата си. После извади от раницата си обемист пакет и го сложи на масата пред Ирина.
— Какво е това? — попита тя.
— За пред околните — пари. Плащам за артефакта. А всъщност — съвсем обикновен комплект принадлежности за пътешествие: шоколад, подправки, патрони. После ще ми ги върнеш.