Мартин забави крачка и се приближи към жените. Цялото човешко население на Библиотека се отличаваше с бронзов тен, но тези готвачки изглеждаха мургави по природа. Той реши, че във вените им тече кръвта на северноамериканските индианци.
— Мир вам! — извика Мартин и вдигна ръце за поздрав.
— Мир и на теб — отговори една от жените, усмихна се и кимна към палатката. — Отиди при директора, пътнико.
— Може би искаш да похапнеш? — добави втората.
Мартин поклати глава и тръгна към жилището на директора. В палатката беше неочаквано прохладно — приятна дреболия след дотегналото му слънце. Подът беше покрит със сухи водорасли, очевидно същите, каквито горяха и в огъня. В ъгъла едно мургаво тъмнокосо детенце си играеше с ярки пластмасови кубчета, но Мартин му се стори по-интересна играчка и то пъхна пръстче в устата си и се вторачи в него.
Директорът седеше на сглобяем пластмасов стол пред сглобяема пластмасова масичка. Пред него имаше включен ноутбук, по пода бяха разпилени изписани листове и разпечатки. Директорът беше над четирийсетте и за разлика от жените, беше облечен само с шорти. По телосложение приличаше повече на лекоатлет, а не на учен, но тракаше по клавиатурата на ноутбука бързо и умело.
Погледна Мартин със същия неприкрит интерес, с който го гледаше и детето. Само дето не си напъха пръста в устата, а се облегна опасно назад в крехкия стол и направи ефектна пауза.
Мартин мълчеше и се усмихваше.
След като се убеди, че той ще трябва да започне разговора, директорът стана и му подаде ръка:
— Клим!
— Мартим! — отвърна Мартин със същата енергичност. — Оп, Мартин!
След секунда объркване директорът избухна в смях, после стисна здраво ръката му и го покани с жест да седне на пода. Мартин оцени това — в палатката имаше само един стол, който служеше по-скоро за символ на властта, отколкото по предназначение. Двамата приклекнаха един срещу друг. Детето тихичко запълзя в кръг, изучавайки новодошлия от всички страни.
— Руснак си, нали? — поинтересува се Клим. — Гледал ли си старата комедия „Операция «Ы»“?
— Гледал съм я — отвърна Мартин.
— Нали помниш, когато Шурик се запознаваше с една девойка и вместо „Шурик“ се представи като „Петя“? — разкикоти се Клим. — Пълна глупост, но смешно!
Мартин кимна дипломатично.
— Да-а — промърмори Клим. — Признавам, аналогията не е съвсем уместна, но все пак… Днес ли пристигна?
— Снощи, надвечер — отговори Мартин.
— И веднага си тръгнал към нас — кимна Клим. — Ти не си учен.
— Университет не сме завършвали — отговори в неговия тон Мартин. — Три класа църковно енорийско училище.
Клим се намръщи.
— Стига, стига, висшето образование ти е изписано на челото. Хуманитарно… — Той се замисли. — Не, не си лекар… не си и журналист, не и филолог… Нещо много глупаво. Психолог? Не…
— Литературния институт — каза Мартин.
— О, така ли! — изуми се Клим. — Прозаик в търсене на сюжет? Епохалният роман „Тайните на Библиотека“?
Мартин реши да играе с открити карти.
— Частен детектив.
— А имаш ли лиценз? — поинтересува се Клим.
— Да. Да го покажа ли?
Клим размаха ръце.
— Защо? Вярвам ти. По-добре кажи, какво очакваше да видиш тук? Фашистки вертеп? Гнездо на хора шовинисти? Почивен дом за смахнати учени?
— В Столицата ми казаха, че вашето селище не приема извънземни — отговори уклончиво Мартин. — Това, разбира се, навежда на някои мисли…
— Давай без недомлъвки — отвърна Клим, сменяйки рязко маниера на разговор. — Ние не сме психари, надаващи вой за чистотата на човешката кръв. Уважаваме извънземните. Но Библиотека е ключ към древни знания. Расата, която ги овладее, ще изпревари дори пазителите. Ето защо се отделихме от останалите изследователи. Тайната трябва да принадлежи на човечеството.
Мартин се замисли и попита:
— А когато човечеството надмине пазителите, как ще постъпите с извънземните?
Клим се намръщи.
— Защо да разделяме кожата на неубита мечка? Не сме ние тези, които ще решават… но аз съм сигурен, че човечеството няма да потиска и да унищожава други раси. Мирно съществуване, търговия, хуманитарна помощ… Но за извънземните не гарантирам, че биха постъпили така. А вие готов ли сте да гарантирате?
Мартин поклати глава.
— Ами това е. И така — обобщи Клим, — ние не сме фашисти, просто проявяваме предпазливост. А сега, ако ми се е удало да разсея предубежденията ви, уважаеми детективе, кажете какво ви доведе на Библиотека?
— Една девойка, която се казва Ирина — рече Мартин.
Лицето на Клим се изкриви, сякаш Мартин му беше напомнил за нещо неприятно и срамно. Той дори извърна поглед, забеляза, че детето се приближава до една от разпечатките, подхвана го ловко, обърна го в противоположна посока и лекичко го плесна отзад. След като се убеди, че урокът е усвоен и детето се отдалечава от скъпоценните научни документи, той отново погледна Мартин и каза: