Ирина се усмихна.
— Поне шоколада може ли да запазя?
Доядоха си спокойно специалитета на заведението „Умрялото пони“. Останалите посетители поглеждаха към тях и размяната на „ключа“ срещу пакета не можеше да е останала незабелязана. Но засега всичко беше спокойно.
Мартин се приближи до кръчмаря и помоли за стая за един ден. Намери се стая на втория етаж на кръчмата, и дори цената не беше извънредно висока.
Най-радващото беше, че Ирина е в съседната.
Стените между стаите се оказаха дъсчени, облепени с простички хартиени тапети. Мартин разкъса тапетите, огледа стената и остана доволен от резултата. Кимна на Ирина, която наблюдаваше изследванията му, и каза:
— Прекрасно. Скоро ли ще се стъмни?
— След два часа. Към десет.
— А кога народът отива да си легне? — попита Мартин, поглеждайки часовника си. Деветнайсет часа и седемдесет и три минути… Той обикновено оставяше своя „Касио-Турист“ в режим „плаващ час“ — при това денонощието на всяка планета се делеше на двайсет и четири часа, но минутите можеха да бъдат най-различен брой. Режимът „плаващо денонощие“, в който часът се делеше на шейсет обичайни минути, но количеството часове в денонощието изобщо не беше регламентирано, беше много по-неудобен според него.
— След дванайсет. А долу ще пиянстват чак до сутринта.
Мартин кимна:
— Прекрасно. Ако някой наистина е повярвал в играта ти, тази нощ е последната, в която може да открадне ключа.
— Могат и да те причакат по пътя към Станцията. На сутринта.
— Може. Но традиционно действат през нощта. Като че ли не могат да я използват за други неща…
Кой знае защо и двамата замълчаха неловко. Мартин се изкашля и попита:
— Как мислиш, този кръчмар…
— Юрик? — Ирина поклати глава. — Не, не мисля. Достатъчна му е и неговата история. След такова нещо няма да тръгнеш да се ровиш в галактическите тайни…
— Но ти се ровиш.
— Ние бяхме само седем…
Мартин я хвана за ръката, но Ирина поклати глава:
— Не. Не бива, Мартине. Ти не мислиш за мен. А за предишната Ирка…
Това не беше съвсем така, но все пак беше достатъчно близо до истината, за да пусне ръката й и да каже:
— Тогава да отидем да се разходим. Какво интересно има тук, освен кръчмата, в която поднасят конско месо?
— Жилищните райони — охотно смени темата Ирина. — Няколко хиляди къщурки, където нощуват златотърсачите… Климатът тук е мек, не са необходими солидни постройки. Всичко е повече или по-малко смесено, макар че хората от различните раси се стараят да се държат близо едни до други. Има още две кръчми, но там се събират предимно извънземни.
— И още как — кимна Мартин. — Как иначе ще издържат конкуренцията с човек, на когото пазителите доставят стоките безплатно…
— Супермаркет със съсобственици човек и дио-дао, няколко оказиона за артефакти, хотел за куриерите, които разнасят стоките по други планети — продължаваше да изброява Ирина. — Научна станция на аранките…
— Даже научна станция? — оживи се Мартин. — Ето това е интересно. Те нямат много научни станции извън Аранк.
— Да, нямат. Значи този свят наистина е необичаен — съгласи се Ирина. — Аз ходих там веднъж. Опитах да се свържа чрез тях… със себе си на Аранк. Не се получи. А после вече не ми се ходеше.
— Да идем при аранките — реши Мартин. — Ще се намери за какво да си поговорим.
Талисман можеше така и да си остане неизследвана планета, ако не беше безплатното електричество под краката. И работата не беше дори в житейските удобства, които даваше то. Ориентацията в бялата мъгла беше практически невъзможна, магнитното поле на планетата се оказа прекалено неустойчиво и променливо, за да се използват компаси, радиодиапазонът беше запълнен със смущения, а местността беше твърде бедна на природни ориентири. Основните „пътища“ се осветяваха с фенери, но беше достатъчно човек да се отдалечи на десетина километра от Амулет, за да стане връщането му доста проблемно.
Ситуацията спасяваха „жалончетата“ — мънички автономни фарове, подобни на обърната буква V. Жалончетата се забиваха в огледалния камък — той беше твърд, но ронлив — след което започваше да работи малко проблясващо фарче на принципа на полупроводниковия лазер. Разликата в потенциалите между крачетата на фарчето беше достатъчна за няколко седмици работа. Подобни устройства се правеха и на Земята, и на други планети, но пазарът беше залят предимно с удобните и леки модели, произведени на Аранк. Интервалът и цветът на просветванията се регулираше в широки граници, така че всеки златотърсач можеше да нареди свое собствено трасе.