Ирина също имаше собствен комплект жалончета — наръч от петдесет леки сребристи „пергела“. Три сини просветвания, пауза, виолетово просветване, дълга пауза — синьо просветване. Както гордо каза Ирина, кодът на нейните жалончета се смяташе за много успешен и лесно запомнящ се. При това синият и виолетовият цвят се променяха много малко от мъглата, а това беше важно.
Освен това девойката мимоходом отбеляза, че на Талисман кражбата или повреждането на чужди жалончета се смята за едно от най-страшните престъпления. За такова нещо можеха да линчуват провинилия се — та нали махнатото жалонче означаваше загуба на нечий живот. Затова добрият тон изискваше всяко старо изгаснало жалонче да се премества на няколко сантиметра, към нов източник на захранване, а ако по някаква причина се е счупило — човек да слага вместо него свое жалонче, като го програмира на чисто бели просветвания.
Мартин неволно започна да се любува на Ирина, която му разясняваше тънкостите на живота на Талисман. Девойката беше сменила роклята си с дънков гащеризон, на колана й проблясваше наръчът жалончета и висеше сериозен на вид револвер. Изобщо, тя изглеждаше тук на мястото си — опитна и умела покорителка на тайнствената планета.
— А забеляза ли колко странна е мъглата? — продължаваше Ирина. Вървяха по добре осветена пътечка към станцията на аранките, построена на известно разстояние от селището. — Сякаш е влажна, нали?
— Да.
— Но ако се разхождахме от един час в обикновена мъгла, дрехите ни вече щяха да са мокри. А тук сякаш съществува някакъв ограничител. Понамокриха се малко — и спряха.
— Странен свят — съгласи се Мартин. — А помниш ли Беззар? Еластичната вода?
— Аха! — засмя се Ирина. — Рядко удоволствие — да се разхождаш по водата като по суша!
Тя млъкна и погледна с упрек Мартин.
— На Беззар не бях аз.
— Ти беше — каза Мартин. — Престани да се самонавиваш. Ти беше на Аранк. Ти беше на Беззар. Всичко е наред.
Ирина не отговори, известно време двамата вървяха безмълвно. В мъглата проблясваха в различни цветове жалончета, водещи извън Амулет.
— Мнозина смятат, че колкото по-надалече си от селището, толкова по-интересни са находките в сейфовете — каза Ирина. — Но някои от опитните златотърсачи казват, че това са пълни глупости, че шансовете навсякъде са еднакви. Друг е въпросът, че близо до селищата всички хубави сейфове вече са разграбени…
— Кои са хубавите сейфове?
— Тези, които са близо един до друг и не съвпадат по фаза. За да можеш да ходиш между десетина сейфа и да ги проверяваш подред. Има места, където сейфовете са струпани на куп. „Златната поляна“, „Уолстрийт“, „Златната уличка“, „Сребърното копитце“…
— Не особено богато въображение — усмихна се Мартин.
— А как ти се струват „Бездънно ведро“, „Стой и гледай“, „Лобното място на тъщата“, „Брадата на джуджето“?
— Това вече е по-добре — съгласи се той.
— „Издрайфани черва“, „Бойни протези“, „Спирачен път“?
— Добре, добре, съгласен съм — кимна Мартин. — Фантазията на местните златотърсачи е безгранична… Какво е това?
— Научната станция на аранките — каза Ирина доволно. На него му хрумна, че нарочно го е баламосвала, за да може станцията да му се разкрие отведнъж и в цялото си великолепие.
Помнейки академичното градче в Тириант, Мартин очакваше да види нещо подобно — грандиозно и величествено или рационално и целесъобразно, но все пак обичайно от човешка гледна точка.
Но научната станция на аранките наподобяваше по-скоро сграда на дио-дао. Струпване от кафяви мехури с диаметри от два-три до десетина метра, някои отделно, други — прилепени заедно. Мехурите заемаха не по-малко от акър площ. До един от тях, чийто кръгъл люк на входа беше осветен, стоеше охрана — двама млади аранки. Единият с топлинна пушка — очевидно това оръжие се ползваше с популярност. Другият — с грамаден агрегат, състоящ се от раница и свързана чрез дебел кабел с нея тръба с мерник. Охранителите бяха облечени не с традиционните мъжки халати, а с някакви проблясващи футуристични гащеризони.
— Виж ти… — прошепна Мартин. — Нима тук има опасни форми на живот?
— Редът си е ред — отговори весело Ирина. — Разбира се, те са пълни фаталисти. Но нямат намерение да рискуват напразно… този с раницата държи плазмомет. Може де изпепели цяло футболно игрище за двайсет секунди.
— Горките футболисти… — въздъхна Мартин.
Ирина помаха на напрегналите се охранители и извика:
— Атера, гаста! Ирина!
— Атера — отговори оживилият се охранител с топлинната пушка. Пристъпи напред и огледа внимателно Ирина. — Доггар-кен. — После мина на туристически: — Ти знаеш езика ни?