— Малко — кимна Ирина. — Но приятелят ми не го владее.
— Затова пък той носи наше оръжие — каза смаяно охранителят. Беше дори по-млад от Мартин и както всички аранки — добре сложен и с правилни черти на лицето. На Земята без колебание всеки семитски народ — от евреите до палестинците — щеше да го приеме за свой.
— Разрешено ми е — каза бързо Мартин. — От кмета на Тириант.
— Какво ли не се случва в живота! — възхити се охранителят малко фалшиво. — Добре дошли, приятели. Заблудили ли сте се, или идвате специално при нас?
— Специално. — Мартин деликатно избута Ирина встрани. — Ние изучаваме Талисман… и бихме искали да обменим мнения с вашите учени.
Охранителят се замисли за секунда и му подаде ръка.
— Доггар-кен.
— Мартин.
Охранителят леко се обърка.
— Ти нали нямаш деца, Мартине? — попита Ирина.
Мартин поклати глава.
— Тогава Мартин-кен — учтиво го поправи тя.
Охранителят явно се зарадва и отново подаде ръка.
— Тогава може просто Доггар… Да вървим, тъкмо трябва да ме сменят. Аз ръководя една от научните групи и можем спокойно да обсъдим всичко.
Въпреки цялата бдителност на аранките, не се наложиха никакви други формалности. Мартин и Ирина влязоха заедно с Доггар през люка и се озоваха в просторен купол. Мартин предпазливо докосна стената — беше топла и мека.
— Това са живи сгради — съобщи Доггар. — Много удобно за колонизирането на други планети, нали? Достатъчно е да донесеш със себе си едно семенце и да го засадиш…
Мартин въздъхна. Защо детските мечти на човечеството са въплътени от извънземни?
Дойде още един млад аранк. Взе от Доггар оръжието, размени две-три думи с него и излезе навън.
— Да вървим — каза Доггар весело. — Мразя тези дежурства, но би било още по-неудобно да държим тук взвод охрана. Така — всеки дежури по три часа на четири дни. Знаем две и двеста…
— Нима тук има опасности? — попита Мартин, докато вървеше след него по пустите коридори на станцията. Обикновеното пресмятане показваше, че тук живеят трийсет и двама аранки. Или почти толкова.
Разбира се, ако едновременно дежуреха само двама души. Но можеше да има още вътрешни постове и патрули… И, разбира се, ако Доггар не лъжеше.
— Вярвай си в Аллах, но си връзвай камилата… — отговори сериозно Доггар. — Странна планета, твърде много разумни същества от най-различни светове… Гладни ли сте?
— Не, току-що похапнахме — каза Мартин, като наблюдаваше Доггар с нарастващо любопитство.
— Тогава да отидем в стаята ми…
След няколко минути, през които така и не срещнаха никого, те отидоха в стаята на Доггар. Много уютна, с голям прозорец, от който се откриваше изглед към голям град на аранките.
— Носталгия — въздъхна Доггар, докосвайки малкия панел за управление до прозореца. Пейзажът се смени с идилично пасторален. Полянка, река, водопад… пасящи крави, толкова ниски, сякаш са кръстоска с дакели… — Всеки мечкар си хвали мечката. А вие отдавна ли бяхте на Аранк?
— Съвсем наскоро.
— Как ви завиждам… аз вече половин година не мога да се наканя да си взема отпуска… — въздъхна Доггар. — Ей сега ще дойда, само да се измия. Чувствайте се като у дома си!
Сякаш в потвърждение на тези думи той тръгна към вратата на банята, като в движение разкопчаваше гащеризона си. Голотата изобщо не беше табу за аранките. Впрочем, Доггар се съблече напълно чак зад вратата.
Ирина и Мартин се спогледаха с усмивка. Все пак нищо не сплотява повече на друга планета от странностите в поведението на чужда раса. Дори на Майката Земя богатият руски индустриалец с лекота ще се разбере с бедния руски студент, ако съдбата ги заведе заедно някъде в чужбина. И тема за разговор ще станат естествено „тези изроди“, които се държат по непривичен начин, предизвикващ или раздразнение, или завист.
Зад прозореца-екран една крава вдигна глава и тъжно замуча.
— Много развита раса… — каза Мартин, загледан в прозореца.
— Иска ми се да се бях родила на Аранк — съгласи се Ирина.
— А какво пречи да се емигрира там? Те са много гостоприемни…
— Да се емигрира е съвсем друго. Трябва да си се родил там. Да бъдеш като тях. Да живееш с убеждението, че само така трябва да се живее.
Мартин кимна.
Доггар излезе от банята, завързвайки халата си, и каза бодро:
— Изгарям от желание да чуя разказите ви! Може би на чашка коняк?
— Може — одобри Мартин.
— И аз ще пийна — каза Ирина.
— А така! — каза Доггар и отвори обемистия бар. — И малко вкусни ядки… а за уважаемата Ирина — плодови кристали… Та какво ви доведе на Талисман?