— Ключът — каза Мартин наслуки.
Ръката на Доггар едва забележимо потрепна, покрай широката сплескана чаша се разля малко коняк.
— Ох, колко съм несръчен… — огорчи се той. — Какъв ключ?
— Планетата-ключ — изтърси Мартин.
Доггар внимателно сложи чашките на ниската масичка, седна в креслото и кръстоса умерено косматите си крака.
— Седнете — покани ги той. — Каква планета-ключ?
— Талисман — каза Мартин, като седна срещу него и игнорира смаяните погледи на Ирина. — Само не ми пудрете мозъка, уважаеми Доггар.
— Как така? — смая се Доггар. — Как да ви пудря мозъка? С какво?
— Вие познавате много добре земните пословици — учуди се Мартин. — Нима този израз не ви е познат?
Доггар се усмихна и вдигна ръце.
— Предавам се! Точно този израз не го знам. „Не ме баламосвайте“ ли означава?
— Точно така. Вие изобщо не сте учен. Отговаряте за безопасността на станцията.
Доггар се замисли и попита:
— Защо решихте така, Мартин-кен?
— Защото един обикновен аранк никога няма да употреби израза „вярвай си в Аллах, но си връзвай камилата“. Защото се доверявате безрезервно на техниката си и няма никаква необходимост да дежурите на входа. Значи сте излезли специално, когато приборите ви са открили, че се приближаваме. Значи вие сте този, който се занимава с общуването с чужденци.
— Не с чужденци, а с хора — поправи го Доггар. — Мислите, че разбирам от всички раси? Ха… — Той отпи от коняка. — За целта трябва да имаш глава колкото кофа… И изобщо — не сте прав. Да, аз отговарям за безопасността, но само по отношение на хората. И съм учен. Безопасността е втората ми специалност. Всички тук сме разностранни специалисти. Разумна икономия на ресурси.
— Значи сте съгласни, че Талисман е ключова планета? — настоя Мартин.
— Зависи какво разбирате под „ключова“ — усмихна се Доггар. — Особена планета. Важна. Но не сме наблюдавали тук някакви артефакти, руини, проходи към други светове. Пазителите не живеят тук и едва ли са живели някога…
— Уважаеми Доггар-кен — каза Мартин, — ние с Ирина посетихме редица светове и Талисман е последният от тях. Убедени сме, че тук се крои нещо много важно.
Доггар въздъхна.
— Така няма да мога да ви помогна. Споделете догадките си и…
Мартин погледна Ирина, кимна и предложи:
— Разкажи му. В края на краищата това засяга общите ни интереси.
Ирина заговори с въздишка:
— Уважаеми Доггар-кен! Преди известно време в мен попадна един документ…
Мартин си наля още коняк. Облегна се назад в уютното кресло и се заслуша. Винаги е полезно да погледнеш собствените си догадки отстрани…
Пазителите деликатно, но неотклонно цивилизоват всички достъпни ни светове, свързват ги в единна транспортна мрежа, развиват технологиите и изтърпяват ксенофобията… Този процес може да доведе разумните раси до отказ от по-нататъшна еволюция — тъй като всичките им потребности ще бъдат задоволени… Подобни действия вече са се извършвали преди хиляди години, но били прекъснати от вълна от катаклизми, които върнали цивилизациите в първобитното общество… Отгласите от отдавнашната катастрофа довели до това, че редица цивилизации изработили „защитни механизми“ — включително до частичен отказ от разум или до спиране на техническото развитие — но действията на пазителите неутрализират тези механизми… Съществува някаква сила, притежаваща свободна воля или сравнима със законите на природата, която не допуска подобно спиране на еволюцията… В някакво обозримо бъдеще, след минута или след сто години, без значение кога, въпросната сила отново ще прекъсне действията на пазителите…
— Какво е нашето място в дадения процес? — попита Доггар-кен. Беше станал много сериозен.
— Не мога да докажа думите си — отговори Мартин, — но ми се струва, че вашата раса е извършила някакъв крайно радикален акт на самозащита. При всички различия помежду си, разумните раси имат някакъв потенциал за по-нататъшно развитие. За простота може да се нарече „душа“.
Доггар-кен се усмихна.
— Не настоявам за религиозно разбиране на тази дума — каза Мартин. — Още повече, че за вас това биха били само думи… най-пълна абстракция. Но тази „душа“ дава на всички цивилизации странни неща като религиозното чувство, мистични преживявания… отчасти и интуицията, както ми се струва… А вашата цивилизация… само не се обиждайте, господин Доггар… е твърде технологична. В това е силата й — вие сте създали великолепен свят, много рационален, удобен, комфортен. Не сте изгубили нито емоциите, нито разума си, но сте се отказали от нещо по-голямо. Разбира се, може би това ще ви защити от новия апокалипсис…