— Разбрах. Правите се на притежател на ценен артефакт, за да спечелите пари… не, едва ли. По-скоро за да придобиете висока социална значимост на Талисман и да узнаете неговите тайни!
— Именно — кимна девойката.
Доггар въздъхна.
— Жалко. Въпреки че нито за миг не съм вярвал в материалността на „ключа“ за управление на „сейфовете“, вашата находка ме заинтересува…
Той посегна към бутилката и им наля по още малко коняк. После продължи:
— Какво пък, ще търсим. Това ни е работата… Ако искате, можете да се присъедините към нас.
— Значи това е всичко, което знаете за Талисман? — попита с огорчение Ирина.
— Аз знам за Талисман много повече — отвърна Доггар. — Структурата на кората, състава на черните скали, формулата на мъглата, топографията, малобройните растителни и животински форми, които обитават планетата… Между другото ние смятаме, че всички те са въведени изкуствено. Но не знам кой е превърнал тази планета в завод, не знам как се управлява този завод и нямам подозрения за други тайни, криещи се в Талисман. Особено свързани с еволюцията на разума… Нали за това искахте да ме питате?
— Много е приятно да се говори с някой, който е толкова точен във формулировките — каза Мартин. — Какво пък, благодаря за почерпката. Имате отличен коняк.
— Заповядайте пак! — рече Доггар прочувствено и се изправи. — Винаги е приятно да се общува с интересни хора. Разочаровах ви, нали?
— Засега още не знам — призна Мартин.
3.
Обратният път им се стори по-дълъг. Все така не се отклоняваха от пътечката, обозначена със светлината на фенерите. Вървяха един до друг, но не разговаряха, всеки мислеше за свои си неща. Едва когато се появиха огънчетата на селището, Ирина каза:
— Последната тайна се оказа ненужна. Забравен завод, виж ти… Никаква романтика.
— А ти какво би сметнала за романтика? — попита Мартин.
— Е… — Ирина присви очи и се усмихна. — Център за управление на кораби на пазителите. Хоп — и всички кораби са в ръцете ни!
— Това не е романтика — отговори Мартин. — Това е мечта за власт.
— Тогава… — Ирина се замисли. — Ако тук беше истинска Библиотека. Всички тайни на света…
— Това е мечта за знания.
— Какъв си…
— Неромантичен? — усмихна се Мартин.
— Просто инат! Тогава какво е романтиката според теб?
— Старо, скучно и никому ненужно нещо. Ако ние с теб останем да живеем на Талисман, построим си къщурка, народим си деца и си направим градинка — това би било класическа романтика.
— Не, такава романтика не ми харесва — заклати енергично глава Ирина. — Какви са тези неща — деца, къщурка, градинка? Да беше казал и кухня и църква! Това е романтика за яка селянка.
— Добре — кимна Мартин. — Тогава ще ти кажа какво бих сметнал аз за романтика.
— Е?
Мартин се спря. Погледна към нея и много тихо каза:
— Бих искал да узная, че съм вълна.
— Какво?
— Бих искал да узная, че всичко това не е напразно, че нашата вселена не е мехур от квантова флуктуация, на който е съдено да се пръсне и да се разпилее в безформената пустота. Че ще има ново слънце и нови звезди.
— Глобално — каза Ирина с ирония.
— Не, това е много лично. Бих искал да узная, че никога няма да умра. Че ще обходя милиони светове, ще се запозная с милиарди хора…
— Ще преспиш с трилиони жени, ще хванеш квинтилиони бандити, ще изядеш десет на петдесета степен бифтеци — каза Ирина в неговия тон. — Цялата ти романтика ли е количествена, Мартине?
Той се сепна и кимна.
— Да, права си. Бедата е там, че не можем да си представим нещо различно. Дори когато си мечтаем за вечността… Всичко е като при тези момчета от Прерия — хотдог на всяка планета. Добре, а ти какво искаше да намериш на Талисман?
— Същото, което и ти — призна Ирина след кратко забавяне. — Таблетки за безсмъртие, пантофки, с които да ходя пеша между звездите, безкрайни хамбургери, голяма книжка с надпис: „Най-тайнствените тайни“… Всичко това са глупости, Мартине. Ние намерихме нещо повече — планета-завод, която може да произведе на конвейер всичко това. Само не сме се научили да я управляваме…
— Стоп! — Той я хвана за раменете. — Какво каза? Даваш ли си сметка?
— Мартине…
Но той вече я беше пуснал. Завъртя се, огледа се, после се втурна встрани от пътя.
— Мартине! — закрещя Ирина и хукна подире му. — Спри, ще се заблудиш!
Настигна го на двайсетина метра от осветения път. Той стоеше на четири крака пред един „сейф“. На капака му нямаше номер. Мартин тъкмо го затваряше.
— Както разбирам — каза той, без да се обръща, — отваряйки „сейфа“, аз нулирах цикъла. Така че след четирийсет и три минути, ако „сейфът“ не е „бърз“, там ще се появи нещо. Или няма да се появи, все едно.