— И аз го искам — въздъхна Мартин. — Ето в какво е работата. Между другото, забелязала ли си, че такова нещо не обещава нито една религия на света. Освен в началото… когато пределът на мечтите е да ядеш на корем и през дупка в оградата на рая да наблюдаваш мъченията на грешниците в ада. А общо взето всички честно си признават, че вечността ще поиска от теб да станеш различен. Съвсем различен — невъобразим. Както гризящата листенца гъсеница не може да си представи пъстрите крила на гърба си и вкуса на цветния нектар… И изведнъж й пришиват криле.
Мартин се изправи. Въздъхна, гледайки сейфа.
— А аз искам криле — каза тихо Ирина. — Разбираш ли? Нека съм гъсеница върху листо! Аз не искам този неразбираем надразум… дето не се знае дали изобщо съществува. Аз искам да лежа на плажовете на Елдорадо и от време на време да протягам ръка и да взимам чаша с коктейл „Маргарита“ от ръцете на барман в Акапулко. После да полетя в космоса и да видя как изглежда мъглявината Пясъчен часовник в профил… А после да си поиграя на война с някакви войнствени гедари, да загубя десет пъти, да умра, да възкръсна, после да победя — и да отида с тях в ресторанта, за да отпразнувам победата. Да видя как гедарите ще цивилизоват жените си до пълна разумност и как после се хващат за главите! Да се науча да чета паметта на дио-дао и да изживея заедно с тях хиляди кратки животи! После да отворя антикварен магазин и сто години да търгувам с редки вещи от цялата Галактика, вечер да ходя с мъжа си в бирария…
— Това вече го е имало — каза тихо Мартин.
— Кое го е имало?
— Ресторантът вече го имаше. Ако продължиш мечтите си, ще повториш всичко милиони пъти. Разбира се, ти ще разкажеш още как се влюбваш, как раждаш и отглеждаш децата си, как се занимаваш с наука и правиш открития. Прочиташ всички книги, които някога са написани, строиш дворци… Забрави. Ти не си полубог в света на хората. Ти си полубог в света на полубогове! Ти и без това помниш наизуст всички книги на света, а дворци няма защо да строиш — всеки си строи дворец. След стотното дете процесът на раждане и отглеждане на деца ще ти омръзне — още повече, че на петгодишна възраст всяко дете ще става равно на теб и ти ще се лишаваш от играчката си. Да играеш на война, когато всеки е безсмъртен и всемогъщ, е просто глупаво. Да обичаш за хиляден път не е по-романтично, отколкото да пържиш яйца сутрин. Да гледаш мъглявините в профил и черните дупки в анфас е занимание за половин ден. За да направиш научно откритие е достатъчно само да помислиш какво искаш да откриеш. И това е всичко! Смятай, че съм ти върнал репликата за хилядите бифтеци и жени.
Ирина мълчеше.
— Ти можеш всичко — повтори Мартин. — Ти притежаваш възможностите на полубог…
— Защо полубог? — попита тихо Ирина.
— Защото си на чужда игрална площадка, която не е построена от теб. Ти не си Творец.
— Тогава ще си построя своя площадка — каза Ирина.
— О! — оживи се Мартин. — Така и очаквах. Не е интересно да лудуваш в нашия свят, а само когато всемогъществото е твое уникално качество… Добре, да допуснем. Талисман ти дава пълно и абсолютно всемогъщество! И тогава ти изтърсваш прахта от тази вселена от краката си и някъде в безкрайността избухва квантов мехур. Ти се носиш сама над още кипящите и безлюдни води…
— Мартине, не кощунствай! Аз все пак съм православна! — каза раздразнено Ирина.
Той се смя дълго, с удоволствие. Поклащаше се, хриптеше, изпадаше в пристъпи на кашлица, спираше и отново прихваше.
Отначало Ирина го гледаше с негодувание. После сведе поглед и каза:
— Да, това наистина е смешно… И все пак — какво ни пречи да създадем свой свят?
Мартин рязко се успокои и сви рамене.
— Навярно нищо. Да, защо не? Само че какво ще правиш там? Ще изпращаш гръмотевици и мълнии? Ще устроиш мъничък Олимп и ще водиш там прекрасни юноши, а за разнообразие — и прекрасни девойки? Ще вдъхновяваш пророците и ще плашиш грешниците? Та пред теб ще е вечността. Нали не си забравила? Ще създаваш религии една след друга, ще наблюдаваш как заради дребно теологично разногласие твоите създания си прерязват гърлата. После те мъничко ще се цивилизоват, ще решат, че си добра и милосърдна… изобщо не си представям дали тук е уместен женският род… после ще излязат в космоса. Едните живи играчки ще се срещнат с други, ще се почешат по тиловете… или там, където ще си им пъхнала мозъците… И ще създадат свой Талисман. Е, разбира се, ти можеш да ги смачкаш преди това. Или здравата да ги натупаш — веднага щом посегнат към всемогъществото. Само че защо? Нали ще поплачат, ще изтрият сълзите си и отново ще се заемат със старите си дела. Та ти няма да сътвориш слаби и скучни роботи, които във всичко се подчиняват на волята ти и са ограничени в развитието си… Пред теб винаги ще има стена, а на нея с пламтящи букви ще пише: „ЗАЩО? ЗАЩО? ЗАЩО?“ И тогава ти ще затвориш очи, ще се скриеш в малкия си уютен пашкул и ще направиш крачката, която са очаквали от теб още преди милиарди години. Ще сложиш разума си в килера заедно с инстинктите.