— Прав си, разбира се — каза тихо Ирина. — Само че въпреки това бих опитала.
Погледна Мартин, той се усмихна тъжно и каза:
— И аз бих опитал. В това е цялата беда. А знаеш ли кое е хубавото?
Ирина го погледна въпросително.
— Ние не знаем как да накараме Талисман да работи за нас — каза Мартин. — И аранките няма да разберат скоро. А със собствените си усилия няма да се доберем още дълго до всемогъществото.
Мълчаха и се гледаха. Часовникът на Мартин отново изписука, той понечи да се наведе към сейфа, но се засмя и махна с ръка.
— Студено ми е — каза тихо Ирина. — Ще отидем ли в селището?
Мартин свали якето си и го наметна на раменете й.
— Да вървим. Сега бих пийнал нещо. И бих изял цяло умряло пони.
Съвсем късно вечерта, може да се каже даже — рано през нощта, Мартин и Ирина лежаха в леглото и тихо разговаряха. Бяха в стаята на Ирина, отчасти от тактически съображения — нали потенциалните похитители на ключа трябваше да отидат при Мартин, отчасти — защото нейното легло се беше оказало по-широко.
— Ключът не може да бъде материален — вече за десети път повтори Ирина. — Изобщо не е възможно.
Мартин не спореше. Само късметлиите буратиновци отваряха вратите със златни ключета. Но Ирина продължаваше, сякаш уговаряйки самата себе си:
— Планетата е била необитаема хиляди години, нали? Нито металът, нито пластмасата би издържала. Значи е парола. Код. Някаква фраза на туристически език…
— Доггар каза, че планетата не е създадена от пазителите — промърмори Мартин, завирайки лице в рамото й. То беше меко, топло и необходимо. За разлика от среднощните догадки.
— А може пазителите да са взели и туристическия език от предишните господари на Вселената! — охотно отхвърли довода му Ирина. — Добре, нека не е на туристически. Обикновена мисъл. Правилна мисъл. Някаква… поръчка…
— Ей, двамата от кутията, с еднаквите лица, дайте ми всемогъщество… — каза Мартин.
Ирина въздъхна.
— Да, прав си… Ако искането трябва да е формулирано твърдо, можем да гадаем цяла вечност. Не, трябва да има още нещо. Нали не са изоставили планетата, привели са я да работи на празен ход. Значи са очаквали появата на нови потребители.
— Каква отвратителна дума — „потребители“ — каза Мартин, сядайки в леглото. — Ирка, нали нямаш нищо против да запаля?
— Отиди при прозореца — нареди тя. — А, добре, ако ще е лулата, може и в стаята. Само не в леглото!
— Добре, следващия път ще си сваля и шпорите — обеща Мартин. — И ще сляза от коня… Никога не пуша в леглото.
— Това е ценно качество — съгласи се Ирина. — Ако освен това и не пиеш, не играеш комар и не ходиш по жени, то е удивително какъв мъж пропада.
— Вече не пропада — каза нагло Мартин, натъпквайки лулата си. — Вече се е захванал за работа. Ирина, всичко трябва да е много по-просто.
— По-просто от мисъл? — учуди се Ирина.
— Нали помниш, че дори аранките са създали технология за четене на мисли? Но не я употребяват широко. Твърде неудобно е. Човек не мисли в свързани блокове, има прекалено много паразитни мисли — възприемане на околния шум, зрителните впечатления…
— И миризмите. Хубав тютюн, между другото… Ще е жалко, ако не разгадаем тайните на Талисман. Представяш ли си — тук, под краката ни, е всемогъществото! Пръстени на всевластието — по копейка за две бройки. А ние не можем да ги вземем.
— Струва ми се, че пръстени на всевластието в подобни количества може да произвеждат само в Китай — каза Мартин. — И от тях не бива да се очаква нищо добро.
— Ти изобщо мечтал ли си някога за всемогъщество? — попита Ирина.
— За всемогъщество? — Той се замисли. — Тоест да бъда абсолютно всемогъщ? Сигурно, като дете. Не си спомням.
Ирина се обърна по корем, подпря главата си с ръце и го погледна — едва различаваща се на слабата светлина от прозореца фигура.
— А сега за какво мечтаеш?
Мартин обясни.
— Това не е интересно, лесно е за осъществяване — рече тя и махна с ръка. — А друго?
Мартин се замисли и каза:
— Сигурно ще прозвучи глупаво.
— Нищо, кажи — прикани го Ирина.
Той се заслуша в едва доловимото шумолене от коридора и каза:
— Веднъж сънувах нещо много странно… Сякаш пътувам в тролея…